Не вярвах да го прави, но не исках той да знае, че мисля така. Ако гласът ми не трепереше, щеше да е много по-добре.
— Не — отговори той откровено. — Твърде много ви уважавам, за да прибягна до заплаха. Казват, че вие сте истински, господин Дрезден. Истински маг.
— Казват също, че съм луд за връзване.
— Аз избирам много внимателно кого да слушам — каза Марконе. — Помислете си върху това, което ви казвам, господин Дрезден. Не е необходимо областите, в които работим, непременно да се припокриват. Не бих искал да ви превърна в мой враг по този въпрос.
Стиснах зъби, за да овладея страха си, и изстрелях бързо и остро:
— Не бива да ме превръщате във враг, Марконе. Няма да е умно от ваша страна. Въобще няма да е умно.
Той присви спокойно очите си. Можеше да среща без страх погледа ми. Всеки от нас бе взел мярката на другия. Това не можеше да се повтори вече.
— Би трябвало да сте по-учтив, господин Дрезден — отговори той. — Добре е за бизнеса.
Не си направих труд да му отговоря. Не исках да прозвучи уплашено или преднамерено дръзко. Вместо това казах:
— Ако си загубите някога ключовете на колата, можете да ми се обадите. И не опитвайте да ми предлагате пари или да ме заплашвате. Благодаря, че ме докарахте.
Той ме наблюдаваше безизразно, докато излизах от колата и затворих вратата след себе си. Хендрикс пое отново по улицата, но преди това ми отправи един последен мръсен поглед. И преди бях надниквал в душите на няколко души. Това не е нещо, което лесно се забравя. Но не бях срещал досега подобен човек, толкова хладнокръвен и овладян — дори хора със способности, с които бях разменял поглед, не можеха да се мерят с него. Никой досега не беше ме разглеждал като колона от цифри, които само трябва да се запаметят и да се приложат евентуално в бъдещи уравнения.
Пъхнах ръцете си в джобовете на шлифера и потреперих, когато леденият вятър ме настигна. Напомних си, че съм магьосник, че се занимавам с истинска магия и не се плаша от големи мъже с големи коли. Не се разтрепервам при вида на трупове, чийто живот е прекъснат от магия, по-силна от тази, която владея. Мога да се справя. Честно.
Но тези зеленикави очи, зад които се криеше студена и лишена от емоции душа, ме караха да треперя, докато се изкачвах по стълбите към моя офис. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната размяна на погледи, прониквайки чак до душата, ме беше изплашила. Всичко това, събрано заедно, ме беше извадило от равновесие и аз бях започнал да му хвърлям заплахи като разстроен ученик. Марконе беше хищник. Той просто подуши моя страх. Ако усети, че съм слаб, любезната усмивка и бащинският тон щяха да изчезнат толкова бързо, колкото и се бяха появили.
Какво гадно първо впечатление.
Е, поне щях да стигна навреме за срещата.
Когато пристигнах, Моника-без-фамилно-име стоеше пред офиса ми и пишеше нещо на гърба на бележката, която бях закачил на вратата.
Приближих се, но тя беше толкова погълната от заниманието си, че не ме усети. Беше хубава жена, трийсет и няколко годишна. Пепеляворусата й коса ми се стори естествена в сравнение с боядисаната коса на мъртвата жена от хотела. Гримът й беше нанесен умело и с вкус, а лицето й беше красиво и приятно и достатъчно закръглено, за да изглежда младо, а устните — достатъчно плътни, за да изглеждат женствени. Носеше дълга, бледожълта пола, кафяви ботуши, чисто бяла блуза и се беше наметнала със скъпа на вид зелена жилетка, която да я предпази от ранния пролетен хлад. В целия й вид имаше нещо познато и ми напомняше на Анет Фуничело или на Барбара Билингсли6 — типичната американка.
— Моника — обадих се аз и пуснах в ход най-невинната си и дружелюбна усмивка.
Тя примигна, когато се приближих.
— О, вие ли сте, Хари…
Усмихнах се и подадох ръка.
— Хари Дрезден, госпожо. Приятно ми е.
Забави се миг преди да поеме ръката ми, но определено задържа погледа си, насочен към гърдите ми. В този момент бях доволен, че си имам работа с някого, който е прекалено нервен, да ме погледне в очите. Стиснах леко ръката и минах покрай нея, за да отключа вратата на офиса.
— Простете за закъснението, но в последния момент ми се обадиха от полицията и трябваше да направя един оглед.
— Така ли? — попита тя. — Значи полицията… — Тя махна с ръка, вместо да довърши изречението, и влезе през вратата, която аз държах отворена.
— От време на време — кимнах аз. — Като попаднат на нещо странно, искат и аз да хвърля един поглед.
— Какво нещо?
Потръпнах и преглътнах отговора. Помислих си за труповете в „Медисън“ и ми прилоша. Когато погледнах към Моника, видях, че изучава чертите ми, прехапала нервно долната си устна. Щом ме усети, веднага отвърна поглед.
— Да ви предложа кафе? — попитах я аз.
Затворих вратата след нас и запалих лампите.
— Не, благодаря, няма нужда.
