Върнах се при колата. Моят син фолксваген „Костенурка“ всъщност не е изцяло син, защото и двете му врати са сменени — едната е зелена, а другата — бяла, а капакът на багажника, който е отпред, е червен, обаче името така си остана. Майк, автомонтьорът, при когото ходя, когато закъсам, е страхотен. Никога не задава въпроси за прогорена от огън дупка в капака на багажника или за следи от нокти и зъби по вратите. Такъв сервиз — цена няма.
Запалих „Костенурката“ и поех по щатската магистрала покрай брега на езерото Мичиган, като за малко навлязох в съседния щат Индиана, а след това пак се върнах в Мичиган. Езерото Провидънс е тузарски район с първокласни големи къщи и обширни имения. Парцелите тук никак не са евтини. Виктор Селс сигурно добре е печелел от предишната си работа в „Силвър и сие“, за да си позволи такава къща.
Пътят край езерото извиваше сред гъсти гори и заоблени хълмове чак до брега. Отделните имения бяха пръснати по на няколкостотин метра едно от друго. Повечето бяха оградени и имаха врати от дясната страна на пътя в северна посока. Къщата на Селс бе единствената от страната на езерото.
Към нея водеше покрита с чакъл алея, оградена от дървета. От брега се издаваше малък полуостров, с достатъчно място за къщата и за малък пристан, на който нямаше никакви лодки. В сравнение с останалите постройки около езерото Провидънс, тази не беше много голяма. Двуетажна модерна сграда — изградена от много стъкло и дърво, но така изгладено и полирано, че приличаше повече на пластмаса. Алеята завиваше зад къщата, където имаше паркинг, достатъчно голям за игра на баскетбол пет на пет под таблото с коша, издигащо се до нивото на дървената веранда на втория етаж.
Заобиколих къщата със синята „Костенурка“ и я паркирах там. Принадлежностите ми бяха в черна найлонова раница на задната седалка. Взех я и излязох от колата да се поразтъпча. От езерото подухваше хладен ветрец, който ме накара да потреперя и да се загърна с шлифера.
Първото впечатление е важно, затова исках да чуя какво ми казва инстинктът за тази къща. Постоях така известно време и само наблюдавах.
Инстинктът ми явно имаше нужда от още една бутилка от тъмната бира на Мак. Не ми казваше нищо друго, освен че къщата изглежда като малко скъпо жилище, което е приютявало семейството през многобройни ваканции. Да, когато инстинктът се провали, трябва да се намеси интелектът. Почти всичко изглеждаше съвсем ново. Тревата наоколо не беше пораснала достатъчно през зимата, за да има нужда от косене. Баскетболната мрежа беше достатъчно разпъната и показваше, че е използвана често. Всички пердета бяха дръпнати.
На тревата под верандата блестеше нещо червеникаво и аз се наведох да го взема. Оказа се пластмасова кутийка за филмова ролка — червена със сива капачка, от тези, които се използват за непроявени филми. Много са удобни за съхраняване на различни дреболийки и аз я прибрах в джоба си.
Мястото не приличаше много на семейно убежище, а по-скоро на любовното гнезденце на някой богаташ — уютно закътано зад дърветата на полуострова и затуляно от любопитни погледи. Идеално също така за начинаещ магьосник да упражнява новите си способности, без риск да бъде обезпокояван. Чудесно място за Виктор Селс да се установи и да започне опитите си.
Обиколих набързо къщата и натиснах дръжките на предната и задната врата, дори на вратата на верандата, която вероятно водеше към кухнята. Всички бяха заключени. Ключалките не са препятствие за мен, но Моника Селс не ме беше поканила да разгледам къщата й отвътре. Освен това е лошо
Контролният панел на алармата, който забелязах през прозореца, също оказа въздействие върху моето решение — не че не мога да го превърна в безполезна купчина от жици и чипове, но много често системите за сигурност подават алармен сигнал в централата, когато внезапно бъдат изключени. Това беше ненужно и всъщност истинската информация, която ме интересуваше, щеше да дойде от другаде.
Все пак нещо ме смущаваше — като че ли къщата не беше съвсем празна. Почуках на входната врата, дори натиснах звънеца няколко пъти. Никой не дойде да ми отвори. Не се появиха и никакви светлини. Вдигнах рамене и се върнах към задната страна на къщата, минавайки покрай няколко празни кофи за отпадъци.
Ето това вече беше странно. Дори никой да не беше идвал тук в последно време, очаквах все пак в тях да има някакви боклуци. Едва ли камионът за смет идваше до самата къща. По-скоро не. Ако семейство Селс посещаваха къщата през почивните дни и искаха кофите да са празни, логично бе да ги оставят на пътя при входа до алеята. Хората от чистотата просто щяха да ги изпразнят и да ги оставят на предишното им място. Така че вероятно някой ги беше донесъл обратно до къщата.
