Тройно обещание от един елф е почти равносилно на абсолютна истина. Отидох бързо до кръга и заличих с крак линията, издълбана в пръстта. Пожелах да се отвори и енергията, натрупана в него, се освободи с леко свистене.
Тут се стрелна над водите на езерото Мичиган като малка сребърна комета и изчезна със звън от погледа ми, също както Санта Клаус. Разбира се, той е много по-голям и мощен от Тут, но аз не му знам истинското име. Но не бих се и опитал да го затворя в магически кръг, дори да го знаех. Едва ли някой би събрал достатъчно кураж за това.
Започнах да чакам, като се разхождах, за да не заспя. В такъв случай, ако Тут ми повери информацията, докато спя, ще бъде напълно оправдан. Като се има предвид, че току-що го бях заловил и унижил, той несъмнено щеше да се опита да ми го върне — след две седмици дори нямаше да си спомня, но ако се оставех да ми нанесе този удар, щях да се събудя със страшно главоболие, а това нямаше да е добре за бизнеса.
И така, крачех и чаках. На Тут обикновено му трябва около половин час, за да свърши онова, което съм поискал от него.
Точно след половин час той се завърна целият грейнал и закръжи около главата ми.
— Хей, Хари. Справих се.
— Какво откри, Тут?
— Познай!
— Не мога — изръмжах аз.
— Хайде де. Не можеш ли да отгатнеш?
Намръщих се от умора и досада, но се опитах да не го показвам. Тут си беше такъв по природа.
— Тут, нали обеща да ми кажеш?
— Вечно развалят удоволствието — оплака се той. — Не е чудно, че никое момиче не иска да излиза с теб, освен ако не желае да изкопчи информация.
Аз примигнах и той радостно се изкиска.
— Аха, супер. Ние те следим, Хари Дрезден!
Това вече беше смущаващо. Представих си дузина елфи, които се въртят около апартамента ми и надничат като воайори през прозорците. Трябва да взема мерки това да престане. Не че се страхувах от тях, но така, за всеки случай.
— Моля те, Тут, кажи ми — въздъхнах аз.
— Добре де — изписка той.
Протегнах ръка с дланта нагоре и той кацна по средата. Едва почувствах тежестта му, но усещането, че е там, премина като ток през кожата ми. Той ме погледна безстрашно в очите — елфите нямат душа и не могат да надникнат в човешката, дори не могат да я видят.
— Така — каза Тут. — Говорих със Синьоцветко, който питал Червеноско, а пък той се обърнал към Мег О’Аспенс, която му казала, че Златоочко се повозил на колата за доставка на пици, когато дошла тук предната нощ. — И Тут гордо изпъчи гърди.
— Колата за пици? — попитах слисан.
— Пица — изкрещя Тут радостно. — Пица! Пица! Пица!
Размаха отново криле и аз се опитах да опазя очите си от сребристите прашинки, преди да почнат да сълзят.
— Елфите обичат ли пица?
— О, Хари — отвърна той, останал почти без дъх. — Ти никога ли не си опитвал пица?
— Разбира се, че съм — казах аз.
Тут се засегна.
— И не си запазил едно парченце за нас?
Въздъхнах.
— Виж какво. Може скоро да ви донеса пица за благодарност, че ми помогнахте.
Тут започна да подскача радостно по пръстите ми.
— Да, да! Само да кажа на другите. Ще видим тогава дали ще се подиграват на Тут!
— Тут — казах аз, опитвайки се да го успокоя, — а нещо друго видели ли са?
Тут се закиска, като си придаваше многозначително изражение.
— Той каза, че имало някакви смъртни, които спортували и искали да си възстановят силите.
— Коя фирма е доставила пицата, Тут?
Елфът примигна и ме погледна, като че ли съм най-големият глупак.
— Хари, колата за пици. — След това полетя нагоре и изчезна зад дърветата.
Въздъхнах. Тут не можеше да различи „Домино“ от „Пица Хът“. Той нямаше база за сравнение и не можеше да чете — повечето елфи упорито отричаха писаното слово.
И така, разполагах с две следи. Някой е поръчал пица. Това означаваше поне две неща. Първо, че тук е имало хора предната нощ, и второ, че някой ги е видял и е разговарял с тях. Може би дори ще успея да открия шофьора, който е доставил поръчките, и да го питам дали е видял Виктор Селс.
Втората следа беше казаното от Тут, че „смъртните са спортували“. Елфите не ценят особено навика на смъртните да се отдават на спортни занимания, освен ако в тях няма разголване и сладострастие. Те обичат да дебнат тийнейджъри, които се натискат, и да си правят шеги с тях. Ако въобще може да се говори за „спорт“ в случая, вероятно Виктор е бил тук с някоя любовница.
Започнах да мисля, че Моника Селс се заблуждава. Нейният съпруг не се е скрил тук, за да се упражнява в магьосничество, независимо от наличието на съмнителния талисман. Той се е спотаил в това любовно гнезденце с приятелката си, подобно на всеки друг съпруг, отегчен от скучния и еднообразен живот с половинката си. Не е достойно за възхищение, но поне е разбираемо.
Единственият проблем беше как щях да кажа на Моника. Имах чувството, че тя нямаше да повярва на подобно сведение.
Събрах чинийката, чашката и купичката и ги прибрах в черната найлонова раница заедно със сребърния нож. От дългото ходене краката вече ме боляха и с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи и да се наспя.
