— Слушай, Дрезден — каза нападателят ми. Гласът му беше груб, тих и преднамерено заплашителен. — Имаш дълъг нос. И го навираш, където не трябва. Устата ти е голяма. Спри да говориш с хора, с които не бива. Или ние ще я затворим. — Направи мелодраматична пауза и добави: — Завинаги.
Стъпките му се отдалечиха от стълбите и заглъхнаха.
Останах да лежа известно време и единственото, което виждах, бяха стълбите пред мен. Мистър се появи отнякъде, вероятно привлечен от моето пъшкане, и започна да ближе носа ми.
Постепенно възвърнах подвижността си и успях да седна. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Мистър се отърка около мен и макар да усещаше, че нещо не е наред, започна да мърка. Успях да се надигна и да се задържа достатъчно дълго прав, за да отключа вратата на апартамента, да влезем вътре заедно с Мистър и да заключа отново след нас. Довлякох се до креслото в тъмнината и се отпуснах в него, издишвайки шумно.
Останах неподвижен, докато виенето на свят се забави достатъчно, за да мога да си отворя очите, и докато ударите в слепоочията ми се успокоиха. Ударът по главата. Някой беше ударил главата ми с бейзболна бухалка и й беше придал нова и интересна форма, напълно неподходяща за извършването на каквито и да било умствени упражнения. Някой би могъл даже да запрати с удари Хари Дрезден в небитието.
Прекъснах този ред на мисли.
— Ти не си някакво бедно зайче, Дрезден! — припомних сам на себе си строго. — Ти си магьосник от старата школа, заклинател от най-висок ранг. Няма да се откажеш само защото някакъв идиот с бейзболна бухалка ти е наредил!
Съживен от звука на собствения си глас, или по-скоро от усещането, че говоря сам на себе си, станах и запалих огъня в камината, след което започнах да се разхождам неспокойно пред нея, опитвайки се да обмисля детайлите.
Звучаха ли събитията от тази вечер като предупреждение? Кой би имал основание да ме заплашва? Какво не искаха да открия? И преди всичко, как би трябвало да постъпя?
Вероятно някой е видял, че разговарям с Линда Рандал. Или, по-вероятно, някой е разбрал, че съм ходил при Бианка и съм я разпитвал. Синята „Костенурка“ не е изключителна кола, но трудно можеш да я сбъркаш с друга. И кой е решил, че трябва да ме следи?
Ами да не би Джони Марконе — Джентълмена да не направи точно това само за да размени няколко думи с мен? И да поиска да не се бъркам в убийството на Томи Том? Да, точно така беше. Може това да е било още едно напомняне от шефа на бандитите. Имаше нещо мафиотско в цялата история.
Отидох в кухненския бокс и си направих чай с аспирин срещу главоболието. Билковите отвари са добри, но не исках да рискувам.
Воден от същите съображения, извадих моя „Смит и Уесън“ 38-и калибър от чекмеджето му и проверих дали е зареден. След това го пъхнах в джоба на сакото.
Магьосничеството е хубаво нещо, но е добре да имаш под ръка револвер, за да обезкуражиш типове, които използват бейзболни бухалки. Кълна се в ада, няма да се огъна пред тигъра Джони Марконе и няма да му позволя да ме юрка и тъпче, както си реши. Няма начин, нито в ада, нито на земята.
Главата ме болеше и ръцете ми трепереха, но аз се спуснах по стълбите в лабораторията и започнах да търся как можеш да пръснеш нечий гръден кош от сто километра.
Кой казва, че не се забавлявам в петък вечер?
Отне ми цялата нощ и част от следващата сутрин, но накрая успях да реша задачата как някой е убил Томи Том и Дженифър Стантън по този начин. След петия или шестия опит проверих всички данни и се заех с изчисленията.
Не се получи нищо смислено. Това просто беше невъзможно.
Или ние всички подценявахме опасността от този убиец.
Грабнах шлифера си и излязох, без да си направя труда да пооправя външния си вид. В къщата ми няма огледало. Прекалено много създания могат да използват огледалата като прозорци — или дори като врати, но бях напълно сигурен, че изглеждам ужасно. Огледалото за обратно виждане на студебейкъра го потвърди. Лицето ми беше изпито, с набола брада и дълбоки кръгове под кървясалите очи, а косата ми изглеждаше като че ли съм карал бърз мотоциклет през облак от мазен дим. Ако имате навика да си приглаждате косата с потни длани, ще получите същия ефект. Особено ако го правите в продължение на дванайсет или четиринайсет часа непрекъснато.
Това нямаше никакво значение. Мърфи очакваше тази информация и трябваше да я получи. Положението беше лошо. Много, много лошо.
Бързо стигнах до полицейското управление, защото знаех, че Мърфи ще иска да чуе това лично. Отделът, в който тя работеше, се намираше в едно от остарелите здания, които приютяваха щатската полиция. Бяха поочукани на места, но се държаха като стари войници, които стоят мирно и се опитват да си приберат коремите. По една от стените някой беше нарисувал графити и работниците щяха да ги заличат едва в понеделник.
