Паркирах студебейкъра на определеното за посетители място — това не беше трудно в събота сутрин — и се изкачих по стъпалата към зданието. Зад приемното гише не стоеше познатият ми мустакат стар боен кон, а една посивяла матрона със стоманени очи, която само с един поглед оцени какъв начин на живот водя и ме накара да чакам, за да се обади на Мърфи.
Докато се въртях в очакване, влязоха двама полицаи, които водеха някакъв човек с белезници. Той не се съпротивляваше — тъкмо обратното, беше навел глава и стенеше сякаш нареждаше някакъв напев. Беше слаб и имах чувството, че е съвсем млад. Както джинсите и якето, така и косата му изглеждаха неподдържани. Полицаите минаха с него покрай мен и единият каза:
— Тези от отдела за наркотици, на които се обадихме, ще трябва да се заемат с него, когато се посъвземе.
Дежурната на регистрацията им подаде една папка, която другият взе под мишница, и двамата повлякоха младежа нагоре по стълбите. Аз продължих да чакам, потърквайки уморените си очи. Накрая дежурната успя да се свърже с някого от горния етаж. Чух я да възкликва малко изненадано, след това отговори:
— Добре, лейтенант, ще го пратя при вас — и ми махна с ръка да мина.
Усетих погледа й да се забива в гърба ми и неволно прокарах длан по косата и брадата си.
Специалният отдел разполага със собствена малка чакалня, веднага след вратата на горната площадка на стълбите. Тя е обзаведена с четири дървени стола и стара изтърбушена кушетка, която може да ти счупи гръбнака, ако се опиташ да спиш на нея. Кабинетът на Мърфи е последният в дъното на коридора.
Тя стоеше на бюрото си, притиснала телефонната слушалка до ухото си с измъчено изражение. Имаше вид на тийнейджърка, която току-що се беше скарала с гаджето си, макар че щеше да ми счупи главата, ако ме чуе да казвам подобно нещо. Махнах й с ръка и тя ми кимна. Посочи с ръка към чакалнята и затвори вратата на кабинета си.
Седнах на един от столовете и отпуснах глава на стената. Едва затворих очи, когато зад мен от коридора се разнесе писък. Чу се шум от боричкане и няколко гневни възклицания, преди писъкът да се повтори, този път по-наблизо.
Реагирах, без да мисля — бях прекалено уморен за това. Станах и се упътих към коридора по посока на шума. От лявата ми страна се спускаха стълбите, а отдясно беше коридорът.
Появи се някаква фигура — силует на тичащ човек, който се приближаваше с големи крачки. Същият, който преди малко висеше напълно безпомощен между двамата полицаи и стенеше. Точно той надаваше писъците. Чу се тропот и зад него се зададоха полицаите, които бях видял преди миг на долния етаж. И двамата не бяха в първа младост и тичаха запъхтяно, придържайки кобурите на пистолетите, които се люлееха на бедрата им.
— Стой! — извика единият. — Спрете този човек!
Косата ми настръхна. Човекът тичаше право към мен и пищеше силно и ужасено с някаква неясна нотка. Ужас, паника, страст, ярост, свити на кълбо и изплюти във въздуха през гласовите му струни.
Когато излезе от сянката, за миг зърнах луди, ококорени очи, мръсно лице, джинси и яке. Ръцете му бяха зад гърба, вероятно оковани с белезници. Той не виждаше стълбата, към която тичаше. Не знам въобще какво гледаше, но ми се стори, че не го интересува. Беше се втурнал към мен и към стълбите, сляпо и опасно за самия него.
Всичко това не ме засягаше, но не можех да го оставя да се претърколи надолу по стълбището. Хвърлих се към него с всичка сила, опитвайки се да го ударя с рамо в корема като футболист и да го отблъсна обратно.
Заради това ме късаха всяка година в гимназията. Блъснах го, но той се завъртя и отскочи от стената. Струва ми се, че не ме видя и дори не забеляза присъствието ми. Продължи с писък сляпо напред към стълбите. Аз се строполих на земята и усетих остра болка в главата, там, където непознатият грубиян ме беше халосал с бухалката.
Едно от предимствата на високия ми ръст е, че имам дълги ръце. Претърколих се и посегнах с едната. Пръстите ми хванаха плата на джинсите му и дръпнах силно крака му настрани.
Това свърши работа. Изваден от равновесие, той се завъртя и грохна на покрития с плочки под. При падането си изкара въздуха и писъкът спря. Отърколи се до ръба на стълбата и остана там, като едва мърдаше. Полицаите изтропаха покрай мен от двете ми страни.
В този миг стана нещо странно.
Младият човек се загледа в мен, очите му се ококориха и се превърнаха в големи черни кръгчета по средата на кървясалите му очни ябълки. След това се завъртяха назад и той повече едва ли можеше да вижда нещо. И тогава се развика, като че надуваше тръба.
— Магьосник! — крещеше той. — Магьосник! Виждам те! Виждам те! Виждам какво те заобикаля, кой те предхожда, виждам и Този, Който Те Следва. Те идват, идват за теб!
— Боже господи — каза по-нисичкият полицай, докато хващаха момчето за ръцете и го влачеха обратно по коридора. — Наркомани. Благодаря за съдействието, приятел.
Погледнах го и дръпнах по-високия полицай за ръкава на ризата.
— Какво става, сър? — попитах аз.
