Той се спря и остави задържания да виси между него и партньора му. Главата на момчето беше наведена, очите му все още показваха бялото, но той беше обърнат към мен и се хилеше с ужасна, озъбена усмивка. Челото му беше силно набръчкано, сякаш се опитваше да ме фокусира през костите на веждите и на челната част на черепа.
— Наркоман — каза високият полицай. — От тези новите, с Третото око. Хванахме го край езерото и в колата му имаше почти четири грама от тази дрога. А в него вероятно и повече. — Поклати глава и ме попита: — Вие добре ли сте?
— Нищо ми няма — успокоих го аз. — Третото око ли? А, онази новата дрога?
По-ниският изсумтя:
— Оня боклук, който им давал възможност да надникнат в духовния свят.
Високият кимна.
— Закачат се по-яко от крека. Благодаря за помощта. Не забелязах, че сте цивилен. Не очаквах да видя други освен полицаи тук по това време.
— Няма проблеми — успокоих го аз. — Добре съм.
— Хей, чакайте — каза пълният. Погледна накриво и ме посочи с пръст: — Вие не сте ли онзи човек? Психо-консултантът, за когото ми каза Кармайкъл?
— Ще се възползвам от Петата поправка14 — му отговорих аз с усмивка, която съвсем не отговаряше на настроението ми. Полицаите се закискаха, обърнаха ми гръб и се заеха със задачата си да отведат арестувания.
По целия път по коридора той продължи да шепне с налудничавия си глас:
— Виждам те, виждам те, магьоснико. Виждам и Този, Който Те Следва.
Върнах се в чакалнята и седнах на стола, но главата ме болеше и стомахът ме присвиваше. Този, Който Ме Следва. Никога не бях срещал наркомана. И не съм бил близък с него. Не усетих във въздуха край него неуловимото присъствие на сила, която издава практикуващия магия.
Как, за бога, той бе видял сянката на Този, Който Ме Следва?
По причини, които нямам време да обяснявам, аз съм необратимо белязан от присъствието на духа преследвач, известен като Този, Който Те Следва. Бях положил невероятни усилия да надживея врага си, който беше призовал Този, Който Те Следва и го беше изпратил след мен — но въпреки че духът преследвач не успя да ме хване, белегът от неговото присъствие все още може да се види върху мен от тези, които могат да използват третото око. Той се влачи след мен като дълга, отвратителна сянка. Нещо като духовен белег, останал да напомня за срещата.
Единствено магьосниците имат тази способност да почувстват аурата и проявите на магически явления. А наркоманът не беше магьосник.
Възможно ли беше да не съм прав в първоначалната си оценка за тази нова дрога? Може би тя наистина отваряше третото око на тези, които я употребяваха?
Потреперих при тази мисъл. Нещата, които виждате, когато се научите как да отворите третото си око, могат да са ослепително красиви и да ви просълзят — но те могат и да са ужасни и в сравнение с тях най-лошите кошмари биха изглеждали съвсем обикновени и спокойни. Поглед върху миналото, бъдещето и истинската същност на нещата. Психични сияния, странни сенки, духове от всякакъв вид, трептящите сили на Небивалото във всичките му бляскави и нежни сияния — всичко това влиза направо в мозъка ви — незабравимо и вечно. Магьосниците бързо се научават как да контролират третото око и да го държат затворено, освен в моменти на голяма необходимост — в противен случай те биха полудели само за няколко седмици.
Отново потреперих. Ако дрогата наистина може да въздейства върху смъртните и да причинява нещо друго, освен халюцинации, то тя е много по-опасна, отколкото изглежда, а въздействието й, което бях видял при наркомана, ме плашеше. Дори ако привикналият към тази дрога не полудее, той ще успее да проникне през илюзиите и многобройните маски на създанията, които невидими бродят редовно сред хората, и това ще принуди тези създания да се защитават, от страх да не бъдат разкрити. Двойна опасност.
— Дрезден — стресна ме Мърфи, — събуди се.
Примигнах.
— Не спя — промърморих аз. — Отморявам си очите.
— Да бе — изсумтя тя и ми пъхна една чаша в ръката. Беше приготвила кафето с много захар, както го обичах, и макар че беше поизстинало, миришеше чудесно.
— Ти си ангел — прошепнах аз. Отпих една глътка и посочих с глава към редицата кабинети. — По-добре там да ти кажа каквото имам.
Докато отпивах, почувствах как ме оглежда.
— Добре — отговори тя. — Да вървим. А кафето е петдесет цента, Хари.
Последвах я в кабинета й, който беше небрежно скована кутия от шперплат, с врата, която не се затваряше добре. На нея беше залепена хартия, на която грижливо беше написано с флумастер: „Л-т Карин Мърфи“ На дървото все още личеше избелелият белег от табелката на предишния обитател. Това, че управлението никога не си правеше труда да постави нова табелка, напомняше на шефа на Специалния отдел колко несигурно е положението му.
