Минута след това слушалката изтрака и се чу спокойният, леко притеснен глас на Моника:
— Ало?
— Обажда се Хари Дрезден — казах аз. — Исках да ви съобщя до какви открития съм…
— Съжалявам — прекъсна ме тя. — Знаете ли, хм, нямам нужда вече от подобна информация.
Примигнах изненадано и прочетох отново телефонния номер от бележника.
— Моника Селс?
— Да, да — каза тя нетърпеливо. — Не се нуждая повече от никаква помощ, благодаря ви.
— Моментът ли е неподходящ?
— Не, в никакъв случай. Просто исках да се откажа от поръчката. Да отменя уговорката. Не се тревожете за мен. — В тона й звучеше нещо странно, като че ли се опитваше да говори като любезна домакиня.
— Отказвате се? Не трябва да търся повече вашия изчезнал съпруг? Но, госпожо, вие ми предплатихте…
Телефонът забръмча и замлъкна. Стори ми се преди това, че чух някакъв глас. За момент помислих, че връзката прекъсна технически. Проклетите несигурни телефони. Обикновено това е от моята страна на линията. Не можеш да им имаш никакво доверие.
— Ало? Ало? — продължих да викам ядосан и сърдит.
Отново се чу гласът на Моника.
— Не се притеснявайте за това. Много ви благодаря за положения труд. Довиждане, благодаря. — И тя отново затвори.
Свалих слушалката от ухото си и я погледнах.
— Странно.
— Хайде, Хари — каза Мърфи и взе слушалката от ръката ми. След което я постави твърдо на билката.
— Ау, мамо. Още не се е стъмнило — опитах се да се пошегувам аз, просто за да не мисля само колко ужасно ме боли главата, когато Мърфи ми помогна да се добера до леглото.
Довлече ме до спалнята и аз се проснах върху хладните завивки с усещането, че ще пусна корени там.
Мърфи измери температурата ми и опипа главата ми с пръсти, особено внимателно около огромната цицина на тила. След това светна в зениците ми с фенерче, което не ми допадна особено много. Накрая ми даде чаша вода — което пък беше много по-приятно — и ме накара да глътна няколко аспирина.
Запомних само две неща от тази сутрин. Едното беше, че Мърфи ми свали ризата, обувките и чорапите и се наведе да ме целуне по челото. След това ме зави с одеялото и загаси свещите. Мистър се покатери на леглото, разположи се при краката ми и замърка успокоително като някакъв дизелов мотор.
Следващото, което си спомням, е, че телефонът отново звънна. Мърфи тъкмо се канеше да си тръгва и ключовете на колата подрънкваха в ръката й. Чух я, че се върна и вдигна слушалката.
— Домът на Хари Дрезден.
Мълчание.
— Ало — повтори Мърфи.
Никакъв отговор. Силуетът на Мърфи се открои на вратата и тя каза:
— Вероятно грешка. Почини си, Хари.
— Благодаря, Карин — усмихнах се аз, или поне се опитах да го направя.
Тя ми се усмихна в отговор и съм съвсем сигурен, че нейната усмивка бе по-сполучлива от моята.
След това си тръгна. Апартаментът беше тъмен и спокоен. Мистър мъркаше кротко и успокоително.
Продължих да се тормозя сам, дори докато заспивах. Какво бях забравил? И още един въпрос — кой се беше обадил и не беше поискал да говори с Мърфи? Дали беше Моника Селс? Защо трябваше да ми звъни, след като каза изрично да задържа парите?
Чудех се за тези неща и за бейзболната бухалка, и за още други неща, докато мъркането на Мистър накрая ме приспа.
Събудих се от гръмотевицата, която разтърси старата къща над мен.
Цареше пълен мрак. Нямах никаква представа за времето. Объркан и леко замаян, останах да лежа в леглото още известно време. Усещах едно топло място в краката си, където Мистър бе лежал допреди миг, но големият сив котарак не се виждаше никъде. По отношение на гръмотевиците той имаше заешко сърце.
Дъждът се сипеше като из ведро. Чувах го да плющи по бетона отвън и по покрива на старата къща. Тя скърцаше и се поклащаше от вятъра на пролетната буря и гредите й леко се огъваха, научили с годините, че е по-добре да поддават по малко, отколкото да се съпротивляват до счупване. Бих могъл да си взема известна поука от това.
Стомахът ми се бунтуваше. Станах от леглото и леко залитнах, докато се опитвах да намеря робата си. Не успях в тъмното, но вместо това напипах шлифера, оставен сгънат прилежно на един стол от Мърфи. Върху него лежаха няколко банкноти и салфетка, на която пишеше:
„Ще ми ги върнеш после. Мърфи.“
Намръщих се на парите и се опитах да пренебрегна прилива на благодарност, който ме обзе. Взех шлифера и се наметнах с него. След това се отправих, шляпайки бос, към дневната.
