Навън отново изтряска гръмотевица. Усещах бурята по начин, по който повечето хора не могат, или го отдават на нервите си. В нея имаше сурова енергия, която пулсираше през облаците. Усещах водата в дъжда и облаците, движението на бурята, въздуха, който запращаше блажните капки върху стените на къщата над мен. Можех също да почувствам смъртоносния огън на светкавиците, които прескачаха от облак към облак и напипваха пътя на най-малкото съпротивление към търпеливата, вечна земя, която понасяше яростта на бурята. Четирите стихии си взаимодействаха, непрекъснато се движеха и енергията, във всичките й форми, прескачаше от едно място на друго. В бурята имаше огромен потенциал, който един магьосник би могъл да използва, ако е достатъчно отчаян или глупав. Там, където силите на вечната природа се бореха и премятаха, имаше много енергия, която можеше да се оползотвори.
Намръщих се, мислейки за това. Не ми беше идвало на ум досега. Имаше ли буря в сряда през нощта? Да, имаше. Спомних си, че гръмотевиците ме събудиха малко преди зазоряване. Възможно ли е нашият убиец да е впрегнал енергията на бурята, за да подхрани своето заклинание? Напълно възможно. Но и доста рисковано. Подобни подсилени магии са много опасни и нестабилни и трябва да се насочват много внимателно.
Отвън последва ново проблясване, но минаха три или четири секунди, преди гърмът да стигне до мен. Ако убиецът беше използвал бурята, имаше изгледи, ако той или тя бе решил да удари отново, да го направи тази вечер. Изтръпнах.
Стомахът ми продължаваше да се гърчи и аз се заех с решаването на по-незначителните проблеми. Главата ми поне беше по-добре и не се чувствах вече замаян. Но стомахът ми беснееше — подобно на повечето високи, кльощави хора, ям непрекъснато, без да се засищам. Не знам защо. Затътрих се към кухнята и се заех с грила.
— Мистър? — повиках го аз. — Гладен ли си, приятел? Ще изпека няколко бургера, ммм.
Светкавицата блесна отново, но този път по-близо и тътенът я последва по петите. Светлината беше достатъчно ярка, за да проникне през стърчащите наполовина от земята прозорци и да ме накара да премигна. Но за сметка на това блясъкът ми показа къде беше Мистър.
Котаракът се беше покатерил над библиотеката в далечния ъгъл на апартамента — възможно най-далече от входната врата. Той гледаше към нея и очите му светеха в полумрака, и въпреки типичния си котешки мързелив вид, ушите му бяха наострени, а погледът нащрек. Ако имаше опашка, и тя щеше да потреперва.
Тогава се чу почукване и драскане по вратата.
Може би бурята ме беше изнервила, но аз настроих всичките си сетива, за да отгатна дали има някаква опасност. Бурята обърква всичко и целият шум, както физически, така и духовен, ми пречеше да разбера нещо повече, освен, че зад вратата има някой.
Бръкнах в джоба на шлифера за пистолета — но си спомних, че миналата вечер го оставих в лабораторията и не го взех със себе си, когато отидох в полицейското управление. Полицаите не се отнасят дружелюбно в такъв случай — те са убедени, че там само те имат законното право да носят оръжие. Не ме питайте защо. Във всеки случай в момента пистолетът не ми беше под ръка.
Тогава се сетих, че имах уговорка с Линда Рандал да намине насам. Упрекнах се сам, че се поддадох толкова лесно на подозрения, а после, че спах толкова дълго, и накрая, че съм се докарал дотам да изглеждам и да воня като че ли не съм се къпал с дни, нито пък се бях обръснал или сресал, за да изглеждам поне по-малко отблъскващ. Е, имах впечатлението, че тези неща не са чак толкова важни за Линда. И даже й действат като мъжки парфюм.
Отидох до вратата и я отворих, приглаждайки косата си с една ръка, докато се опитвах да си придам някакво подобие на усмивка.
Отвън под дъжда стоеше Сюзан Родригес, разпънала над главата си черен чадър. Беше облечена в бежов шлифер, скъпа черна рокля и носеше обувки с високи токчета. Тя примигна срещу мен, когато се появих на вратата.
— Хари?
Aз се опулих. Господи! Бях забравил за срещата си със Сюзан. Как беше възможно подобно нещо? Въпреки Белия съвет, полицията, вампирите, комоциото, наркоманите, мафиотите и побойниците, размахвайки бейзболни бухалки…
Е, не. Вероятно няма чак толкова изключителни жени, които да задържат вниманието ми покрай всички събития. Но все едно, беше малко грубичко от моя страна.
— Здравей, Сюзан — казах аз жално и погледнах зад нея.
В колко часа беше казала Сюзан, че ще дойде? Девет?
А Линда? В осем? Тя каза най-напред в осем, но после реши, че ще й трябва още един час. Значи, девет. Няма да бъде особено приятно, ако се засекат.
Сюзан прочете изражението ми като отворена книга и хвърли един поглед назад, преди да ме погледне отново.
— Чакаш ли някого, Хари?
— Не точно — смотолевих аз. — Всъщност може би. Влизай, влизай. Ще се измокриш.
Това не беше съвсем точно. Аз бях прогизнал, застанал бос на отворената врата под дъжда и вятъра.
Устните на Сюзан се изкривиха в хитра, леко хищна усмивка, тя сгъна чадъра и мина покрай мен.
— Това ли е апартаментът ти?
— О, не — отговорих аз. — Това е лятната ми къща в Цюрих.
