Изтръпнах, когато го чух да произнася пълното ми име. Каза го съвсем точно — може би случайно, а може и не. Членовете на Белия съвет бяха тези, които знаеха пълното ми име и как да го произнесат. Да избягаш от свикания съвет, да се скриеш от тях, би означавало, че признаваш вината си и това ще доведе до катастрофа. И понеже знаят името ми, те ще ме намерят. Където и да съм.
Сюзан изстена и се размърда.
— Хари? — прошепна тя. — Какво става?
Обърнах се към нея да проверя дали е добре. Когато погледнах отново зад рамото си, Морган беше изчезнал. Сюзан се притисна до мен и ме прегърна. Обвих я с ръце, за да й дам малкото топлина, която ми бе останала.
Понеделник сутринта.
В понеделник сутринта Морган ще извади наяве своите подозрения и ще произнесе обвиненията си, които вероятно ще са достатъчни, за да ме признаят за виновен. Който и да е убиецът в сянка, аз трябва да го намеря, него или нея, или и двамата, преди понеделник сутринта. Ако ли не, чака ме смърт.
Тъкмо си мислех каква несполука се оказа срещата ми със Сюзан тази вечер, когато се появи една патрулна кола, насочи прожекторите си към нас и полицаят извика по високоговорителя:
— Оставете тоягата на земята и вдигнете ръце. Не правете никакви резки движения.
Беше напълно естествено за един полицай, признах си аз стоически, да арестува гол мъж и жена във вечерно облекло, седнали под дъжда на тротоара, като някаква двойка пияници, току-що приключили с гуляя.
Сюзан прикри очи и погледна към прожектора. Цялото повръщане, което понесе, за да се отърве от отровата в нея, уби напълно любвеобилните й намерения.
— Това — каза тя спокойно и безстрастно — е най-ужасната нощ в моя живот.
Полицаите излязоха от колата и се запътиха към нас.
— Така ти се пада, щом се опитваш да излизаш с магьосник — изръмжах аз в отговор.
Тя ме погледна отстрани и очите й светнаха за миг с тъмен блясък. Почти се усмихна, а в тона й усетих отмъстителна нотка:
— Но пък ще излезе фантастичен репортаж.
Оказа се, че Линда Рандал е имала съвсем основателна причина да не се яви на срещата ни в събота вечер.
Защото Линда Рандал беше мъртва.
Кихнах, докато се провирах под жълтата полицейска лента, облечен само в долнище от анцуг и тениска, които ми бяха разрешили да изровя от бъркотията в моя апартамент, преди полицейската кола да ме преведе през целия град до апартамента на Линда Рандал. А, и каубойски ботуши. Мистър бе завлякъл гуменките ми някъде и нямах време да ги търся. Затова обух каквото намерих. Котешки капризи.
Линда беше умряла малко по-рано същата вечер. След като пристигнала на местопроизшествието, Мърфи се опитала да ми звънне по телефона и тъй като не успяла да се свърже с мен, пратила една патрулна кола да ме призове към консултантските ми задължения. Съвестният полицай, изпратен да ме вземе, спрял да провери какъв е този гол психопат само на една пресечка от моя апартамент, и за негово учудване и силно подозрение се оказало, че това е същият специалист, когото трябва да вземе и да закара на местопроизшествието.
Горката Сюзан ми се притече на помощ и обясни какво се е случило.
— Нали знаете, от онези неща… — и го увери, че самата тя е наред и може да се прибере вкъщи с колата си.
Когато видя разрушенията в моя апартамент и огромната вдлъбнатина, направена от демона отстрани на колата й, лицето й пребледня, но веднага си придаде смело изражение и напусна сцената с онзи блясък в очите — „имам да пиша репортаж“. Спря за миг да ме целуне по бузата и да ми прошепне в ухото:
— Не беше зле, Хари. — След това ме плесна по голия задник и се качи в колата си.
Изчервих се. Не вярвам, че в мрака и дъжда полицаят видя това. Гледаше ме малко накриво, но на драго сърце ми разреши да вляза вътре и да си намеря някакви дрехи. Единствените чисти, които открих, бяха още няколко анцуга и една тениска, на която пишеше: „ВЕЛИКДЕН СЕ ОТМЕНЯ — НАМЕРИЛИ СА ТЯЛОТО“.
Навлякох ги и се наметнах с шлифера, който по чудо бе оцелял след нападението на демона. Обух и крайно неподходящите ботуши. След което се качих в патрулната кола и прекосихме града. Преди да сляза, закачих ламинирания пропуск на ревера и последвах униформените полицаи. Един от тях ме заведе при Мърфи.
По пътя обърнах внимание на някои подробности. Имаше много хора, които се мотаеха тромаво наоколо. Все пак беше твърде рано. Дъждът ръмеше и смекчаваше контурите на сцената. На паркинга на блока бяха спрели няколко полицейски коли, а една от тях беше навлязла в тревната площ пред малкото дворче на въпросния апартамент. Някой беше оставил включени полицейските сини светлини и те хвърляха пулсиращи отблясъци наоколо. Навсякъде цареше изобилие от жълти ленти.
И точно по средата стоеше Мърфи.
Изглеждаше ужасно, сякаш откакто я бях видял за последно, беше яла само храна от автомат и не беше пила нищо друго, освен престояло кафе. Сините й очи бяха уморени и кървясали, но погледът й беше все така остър.
— Дрезден — каза тя и ме огледа. — Да не си решил Кинг Конг да се катери по косата ти?
Опитах се да се усмихна.
