— Продължаваш да се правиш на девойката в юмрука му. Интересно.
Мърфи изсумтя. Тя сумтеше доста добре за някой с толкова сладко носле.
— Ела. — Завъртя се на пети и се запъти към апартамента, като че ли не беше изтощена до предела на силите си.
Експертите криминалисти вече бяха вътре и затова се наложи да обуем найлонови калцуни върху обувките и да сложим ръкавици, които ни подаде един полицай, застанал до вратата.
— Опитах да се обадя по-рано — каза Мърфи. — Но телефонът не работеше. Пак ли, Хари?
— Лоша вечер — отговорих аз, докато нахлузвах калцуните. — Какъв е случаят?
— Нова жертва — каза тя. — Същият почерк като при Томи Том и онази Стантън.
— Боже мой — възкликнах аз. — Те си служат с бурята.
— Какво? — Мърфи се обърна към мен и ме фиксира.
— Бурята — повторих аз. — Можеш да впрегнеш бурята или други природни стихии, за да ти свършат работата. Гориво за заклинанието.
— За първи път казваш подобно нещо — упрекна ме тя.
— Защото го разбрах едва тази вечер.
Разтърках си лицето. Това беше логично. По дяволите, ето как Сянката бе успял да направи всичко за една нощ. Повикал е демона и го е изпратил срещу мен, а едновременно с това е създал и образа, който ми се яви. И е бил в състояние отново да убие.
— Идентифицирахте ли жертвата? — попитах аз.
— Линда Рандал. Шофьор. На двайсет и девет години.
Добре, че Мърфи се обърна в този момент, защото начинът, по който ми увисна ченето, щеше да й покаже, че познавам покойната, и това щеше да я накара да ми зададе куп неприятни въпроси. Погледнах за миг след нея, старателно прикрих физиономията си и я последвах в апартамента.
Едностайният апартамент на Линда Рандал изглеждаше като каравана на рок група, чиито членове не правят нищо друго, освен да изнасят концерти, да се събират на партита и да изпадат в ступор след това. От едната страна на голямото двойно легло бяха нахвърляни мръсни дрехи. Имаше невероятно голямо количество, като вероятно бяха купени от някакъв каталог — дантелени, копринени и сатенени материи в ярки цветове, предназначени да привличат погледа. Около леглото, по лавиците и на нощната масичка, бяха разположени множество свещи, повечето догорели докрай. Чекмеджето на масичката бе полуотворено и препълнено с „играчки“ за интимно ползване — изглежда, че Линда Рандал си падаше по тях.
Страничната кухненска ниша имаше вид на неизползвана, като се изключат кафемашината, микровълновата печка и кошчето за боклук, препълнено с опаковки от пица. Може би тъкмо те ми вдъхнаха внезапно разбиране и симпатия към Линда Рандал. Собствената ми кухня изглеждаше точно така, като изключим микровълновата печка. Тук беше живял човек, който е съзнавал, че у дома си ще намери единствено самота. Понякога е удобно. Но най-често не е. Басирам се, че Линда би ме разбрала.
Обаче никога нямаше да разбера. Криминалистите се бяха натрупали около леглото и закриваха гледката. Приличаха на ято лешояди, заобиколили нещастния престъпник, заровен до шия в земята според обичаите на Дивия запад. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, като участници в светска вечеря, и споделяха видяното с останалите или хвалеха някого за неговата наблюдателност.
— Хари? — каза спокойно Мърфи. Тонът й подсказваше, че не казва това за пръв път. — Сигурен ли си, че си готов за това?
Устните ми се изкривиха. Естествено, че не бях готов за това. Никой не би могъл да бъде подготвен за подобни неща. Вместо да си призная обаче, аз й казах:
— Само нещо главата ме боли. Съжалявам. Нека да приключваме.
Тя кимна и ме отведе до леглото. Мърфи беше доста по-ниска от повечето мъже и жени, заобиколили леглото, но аз бях почти с една глава над тях. Нямаше нужда да моля някого да се отмести, достатъчно беше да се приближа и да се надигна на пръсти.
Линда е говорила по телефона, когато е настъпила смъртта. Беше гола. Дори толкова рано през годината бе успяла да почернее и имаше разлика. Вероятно беше ходила на солариум. Косата й беше все още влажна. Тя лежеше по гръб с полузатворени очи и изражението й беше спокойно — по-спокойно, отколкото го бях видял при срещата ни.
Сърцето й беше изтръгнато. То лежеше на леглото на около половин метър от нея смазано, хлъзгаво като пихтия. На гърдите й зееше дупка, от която стърчаха кости, начупени от силата, която беше изхвърлила сърцето навън.
Огледах сцената за миг, отбелязвайки си подробностите с незаинтересуван вид. Отново. Някой отново бе използвал магия, за да отнеме живот.
Опитах се да мисля за нея, както звучеше по телефона. Шеговита, бърза. В нейния тон и в начина, по който образуваше изреченията, се усещаше някаква лукава чувственост. Лекият намек за несигурност и ранимост подчертаваше другите страни на личността й. Косата й беше влажна, защото се беше изкъпала, преди да дойде при мен. Каквото и да се каже за нея, тя беше страстна и жизнена. Беше.
Постепенно осъзнах колко притихнала бе станала стаята.
