Вятърът се напрегна под нас като солидна въздушна колона, подхвана кабината и я запрати нагоре в мрака на шахтата. Спирачките изскърцаха и разпръснаха искри, и се счупиха на парчета, които изпопадаха на пода до мен през дупката, пробита от скорпиона. Ускорението ме притисна към дъното на кабината. С продължително и ускоряващо се свистене тя се устреми нагоре по шахтата.
Не бях предвидил, че ще се натрупа толкова голямо въздушно налягане, и се молех то да не убие и нас двамата с Мърфи.
Асансьорът се ускоряваше все повече и повече и усетих, че кожата на лицето ми увисва надолу. Зданието, в което се намираше офисът ми, беше дванайсететажно. Ние полетяхме от втория и ако приемем, че всеки етаж е висок три метра, до покрива оставаха още цели трийсет.
За около дванайсет от ускорените удари на сърцето ми кабината профуча през последните ограничители и се заби в тавана на шахтата със силата на тежък чук, стоварен от някой як мъжага на панаир. Ударът разплеска скорпиона в серия от хрущене и чупене на отделните му хитинови плочи, докато го превърна накрая в безформено кафяво петно. Безцветна ектоплазма се разля във всички посоки из шахтата и кабината.
В същия миг инерцията на вертикалното движение ни подхвърли нагоре с Мърфи. Опитах се да я прикрия с тялото си, като застана между нея и тавана, но гърбът ми се тресна толкова силно в него, че видях звезди. След това паднахме тромаво обратно на пода и Мърфи изстена, когато аз се приземих върху нея.
Изумен, останах да лежа така за миг. Скорпионът беше мъртъв. Успях да го смачкам между кабината и покрива на шахтата, но двамата с Мърфи бяхме мокри до кости от неговите течности. Въпреки всичко успях да спася живота и на двамата от неговите смъртоносни щипки.
Кабината изскърца, разтресе се и се плъзна обратно надолу по шахтата, лишена от опората на мощната, но краткотрайна въздушна струя, която я беше издигнала догоре. Падахме обратно надолу и аз имах чувството, че едва ли ще ни бъде по-забавно, отколкото на скорпиона преди малко.
Сега беше време за гривната и не загубих нито миг да изправя Мърфи до мен и да изградя щита около нас. Разполагах само с няколко секунди да се съсредоточа — не биваше сферата, която ни заобикаляше, да е прекалено твърда или прекалено здрава, защото ние щяхме да се блъснем в нея по същия начин, както и кабината, когато се удари долу. Трябваше малко да подаде, да притежава известна еластичност, за да може да поеме огромната сила при удара.
Беше съвсем тъмно и нямаше време за губене. С Мърфи се изправихме в центъра на кабината и аз създадох щита около нас и направих тънките защитни пластове от хлабаво свързани молекули, които да поемат равномерно силата на удара. Върху нас се създаде известно налягане, сякаш изведнъж бяхме попаднали в средата на купчина стиропорови палети.
Падахме надолу с все по-голяма бързина и усещах, че дъното на шахтата приближава застрашително. Разнесе се оглушителен трясък и аз се опитах да се задържа в центъра на щита с всички сили.
Когато отворих очи, седях на пода на полуразрушената кабина и притисках отпуснатото тяло на Мърфи до себе си. Вратата на асансьора иззвъня жално и провлечено, а после се отвори.
С екипировката си за спешна помощ в ръце няколко парамедици зяпнаха към асансьора, към мен и към Мърфи и челюстите им увиснаха до коленете. Навсякъде се стелеше гъст прах.
Бях жив.
Примигах изненадано. Жив бях. Огледах тялото си, ръцете и краката, и те си бяха на мястото. Извих глава назад и избухнах във виещ смях, шумен израз на първична радост.
— Какво ще кажеш за това, Виктор Сянката — крещях аз. — Ха, ха! Пробвай пак, шибан убиец! Ще забия жезъла си в гърлото ти.
Все още се превивах от смях, когато парамедиците помогнаха на мен и Мърфи да стигнем до линейката.
Те бяха твърде шашнати, за да задават въпроси. Видях, че двама от тях си разменят погледи и си дават знак, че при първа възможност трябва да ми дадат нещо успокоително.
— Аз съм шампионът — виех аз, все още изпълнен с адреналин с размерите на река Колорадо. Вдигнах нагоре юмрук и едва сега забелязах, без много да ме е грижа, че сребърната ми гривна с щитовете е почерняла и изкривена до пълна безполезност от мощните енергии, които бях прекарал през нея. — Аз съм мъжът, Сянко. По-добре пъхни главата си между краката и се целуни…
Парамедиците ме подкрепяха от двете страни под дъжда. Мокрите струйки се стичаха по лицето и ме отрезвиха по-бързо, отколкото всичко друго на света. Внезапно осъзнах, че китката ми все още е закопчана с белезници и освен това не притежавах талисмана на Виктор, с който бих могъл да обърна силата му срещу него. Той беше все още на свобода, там, в своята къща край езерото, и притежаваше кичур от косата ми. Все още планираше как да изтръгне сърцето от гърдите ми, щом бурята му придаде необходимата сила.
Бях жив, Мърфи също, но ликуването ми беше преждевременно. Нямаше какво да празнувам. Все още. Вдигнах лице към небето.
Гръмотевиците ръмжаха все по-близо и по-близо. Някъде над нас танцуваха светкавици и хвърляха светлини и призрачни сенки през облаците.
