Бурята беше дошла.
Около мен започнаха да трополят едри, тлъсти капки, каквито може да се видят само пролетно време. Въпреки дъжда въздухът остана тежък и топъл. Трябваше да мисля бързо, да използвам мозъка си, да действам хладнокръвно и светкавично. Белезниците на Мърфи все още свързваха китките ни. И двамата бяхме покрити с прах, полепнал по миризливата безцветна слуз на ектоплазмата, създадена кой знае от какво в резултат на заклинанието срещу мен. Тази слуз нямаше да изтрае дълго, тя просто щеше да се разсее и да изчезне във въздуха, връщайки се там, откъдето е дошла. За момента беше просто неприятна и досадна. Но все пак, дали не можех да я използвам?
Моите ръце бяха прекалено едри, но Мърфи, въпреки мазолите от тренировките по стрелба и бойни изкуства, имаше нежни, дамски длани. Ако беше в съзнание и разбереше какво си мисля, сигурно щеше да ми прасне един в носа и да ме нарече сексистка свиня.
Единият от парамедиците бърбореше нещо в микрофона си, а другият беше от другата страна на Мърфи, поддържайки я заедно с мен. Това беше единственият ми шанс. Наведох се над дребното тяло на Мърфи и се опитах да скрия това, което правя, с полите на черния си шлифер. Стиснах здраво ръката й и свих отпуснатите й тънки пръстчета, опитвайки се да прокарам гривната на белезниците през тях.
Одрах й леко кожата, което изтръгна от нея едно стенание, но в мига, в който парамедикът и аз я поставихме да седне на земята зад линейката, успях да измъкна гривната от нейната ръка. Другият парамедик изтича до вратата и я отвори, след което се вмъкна в линейката и започна да търси нещо. Чух приближаващите се от всички посоки сирени на полицейските коли и на пожарните.
Около мен нещата винаги се усложняват.
— Тя е отровена — казах аз на парамедика. — Раната е на дясната й ръка или на рамото. Голяма доза отрова от кафяв скорпион. Сигурно имате под ръка някаква противоотрова. Трябва да й се сложи турникет и…
— Приятел — каза парамедикът с досада, — знам си работата. Какво, по дяволите, стана тук?
— Не питай — отговорих аз и погледнах към зданието.
Дъждът постепенно се усилваше. Закъснях ли? Ще успея ли да стигна жив до къщата край езерото?
— Вие кървите — каза парамедикът, без да откъсва поглед от Мърфи. Погледнах надолу към крака си и болката ме захапа отново, щом видях раната и си спомних за нея. Челюстта на скорпиона здраво ме беше одрала — крачолът ми беше раздран на протежение поне петнайсетина сантиметра, а раната на крака ми беше също толкова дълга и болеше много. — Седнете — каза парамедикът, — ще ви превържа за миг. — Той се наведе и смръщи лице. — Каква е тази миризлива слуз по вас?
Изтърсих дъждовните капки от косата си и я пригладих назад. Другият парамедик се върна с кислородна бутилка и носилка и те двамата се заеха с Мърфи. Лицето й беше бледо в някои участъци и зачервено в други. Беше отпусната като намокрена банкнота, но на моменти мускулите й се свиваха болезнено, след което отново се отпускаха.
Моя беше вината за това, което се случи с Мърфи. Аз реших да скрия от нея информацията, която знаех, и това я накара да предприеме действия и да претърси офиса ми. Ако бях малко по-откровен, може би нямаше да лежи сега тук, почти мъртва. Не исках отново да я оставя. Не исках пак да й обърна гръб и да я изоставя самичка.
Но го направих. Преди да пристигнат подкрепленията, преди полицаите да започнат да задават въпроси и парамедиците да се оглеждат наоколо и да дадат описанието ми на ченгетата, аз се завъртях на пръсти и се отдалечих.
Мразех се за това. Мразех се, че напуснах мястото, преди да разбера дали Мърфи ще оживее от ухапването на скорпиона. Яд ме беше, че апартаментът и офисът ми бяха разрушени, натрошени на парчета от демони и гигантски членестоноги, но и от моите несръчни действия. Мразех гледката, която се изправяше пред мен, когато затворех очи и виждах разкъсаните тела на Дженифър Стантън, Томи Том и Линда Рандал. Мразех болезненото присвиване на стомаха, когато си представях собственото си тяло, обезобразено от същите тези сили.
Но най-много мразех виновника за всичко това. Виктор Селс. Който се канеше да ме убие, щом бурята набере сила. След пет минути вече можеше да съм мъртъв.
Не. Не можех. Възбуден от сериозността на проблема, вдигнах поглед към облаците. Бурята беше дошла от запад и едва сега покриваше града. Не се движеше бързо — тя се търкаляше тромаво и можеше да блъска със светкавиците си района в продължение на часове. Къщата на Селс беше на изток до бреговете на езерото Мичиган, може би на петдесет, шейсет километра птичи полет от тук. Ако имах кола, ако бях достатъчно бърз, можех да стигна до къщата при езерото преди бурята и да се изправя лице в лице с Виктор Селс.
