Жезъла и пръчката ги нямаше, изпуснати при атаката на скорпиона. Бих могъл да ги повикам от офиса си с помощта на вятъра, но както бях изчерпан, можех, без да искам, да съборя и стената. Не ми се искаше да бъда разплескан от стотици килограми падащи тухли, повикани от протегнатата ми ръка със силата на магията и на моя гняв. Гривната ми щит също беше изразходвана, изгоряла при опита да противостои на невероятната сила на падащия асансьор.
Пентаграмът от майка ми все още висеше, окачен на врата ми. Този талисман символизираше порядъка, контролираните параметри на силата, които бяха същността на бялата магия. Все още имах предимството на дългите години обучение, на опита, придобит в сериозни схватки. Все още притежавах и вярата.
Но това беше всичко. Бях изтощен, претрепан, уморен, ранен и вече бях извадил от шапката си повече магии, отколкото някои други магьосници използват за цяла седмица. Бях докаран до ръба както в мистичен, така и в чисто физически смисъл. Но това вече нямаше никакво значение.
Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме обезкуражаваше, не ме разсейваше. Истински огън подхранваше мислите и концентрацията ми, гореше още по-чисто и ярко, закаляваше гнева и омразата ми в остра и здрава стомана. Усещах го как гори и хвърлих в него и болката, за да подхранва неугасимата ми ярост.
Виктор Сянката щеше да плати за всичко, което е причинил на тези хора, на мен, на приятелите ми. Проклет да бъде, но аз нямаше да се откажа, преди да го пипна и да му покажа какво може един истински магьосник.
Не ми отне много време да се домъкна до Маканали. Нахлух през вратата като буря от дълги крака, дъжд, вятър, развят шлифер и гневни очи.
Беше препълнено, тринайсетте стола около бара бяха заети, хора бяха насядали около тринайсетте маси и мнозина се облягаха по тринайсетте колони. Във въздуха се стелеха облаци дим от лулите, лениво разбърквани от въртящите се перки на вентилаторите. Беше мрачно, осветено само от свещите, горящи по масите и в свещниците на стените, и от слабата светлина на бурята, която проникваше през прозорците. Всичките шахматни дъски на Маканали бяха по масите, но имах чувството, че тези, които играеха или наблюдаваха партиите, по-скоро се опитваха да отвлекат вниманието си от нещо, което ги смущаваше.
Когато отворих вратата и заслизах по стълбите, мокър от дъжда и с кръв, стичаща се по крака ми, всички се вторачиха в мен. Помещението утихна.
В него се бяха събрали неудачниците от магическата общност. Съмнителни типове без вроден талант, мотивация и сила, за да бъдат истински магьосници. Надарени хора с ясно съзнание какво притежават, но които се опитват да го използват колкото може по-малко. Дилетанти, билкари, холистични лечители, кухненски вещици, объркани младежи, току-що разбрали какви способности притежават, но не знаят какво да правят с тях. Стари мъже и жени, млади хора, равнодушни, развълнувани или уплашени лица, всички бяха тук. Познавах ги по физиономия, но не и по име.
Огледах присъстващите. Всеки един от тях сведе поглед, но аз нямах нужда от повече, за да разбера какво става. Слуховете си имат своите пътища за разпространение сред практикуващите магията. Беше се разчуло. Аз бях белязан и всички знаеха това. Когато назрее конфликт между двама магьосници — бял и черен — те всички идват тук, за да търсят закрилата, която им предлага убежището на Маканали със своите сводове и защитни комбинации от маси и колони. Щяха да се крият тук, докато бурята премине.
За мен обаче то не предлагаше сигурност. Маканали не можеше да ме спаси от точно насоченото заклинание. Маканали беше като чадър, а не бункер. Тук не можех да се укрия от това, което Виктор искаше да ми причини, освен ако не избягам чак в Небивалото, но в известен смисъл за мен там беше дори по-опасно, отколкото при Мак.
Останах за миг, заобиколен от общото мълчание, но не казах нищо. Тези хора ми бяха сътрудници, дори приятели, но не можех да поискам от тях да застанат зад мен. Каквито и да бяха претенциите на Виктор, той имаше мощта на истински магьосник и можеше да размаже всеки един от тях под ботуша си като хлебарка. Те не бяха подготвени да се справят с такива неща.
— Мак — казах аз накрая. Гласът ми разчупи мълчанието като чук върху стъкло. — Имам нужда от колата ти за малко.
От момента, в който влязох, Мак не беше спрял да търка плота с кърпа. Едрата му фигура бе облечена в бяла риза и черни бричове. Не спря и когато настъпи общото мълчание. Даже не спря, когато бръкна в джоба си и ми подхвърли ключовете с една ръка. Аз ги хванах във въздуха и му казах:
— Благодаря, Мак.
— Ъхъ — каза той.
След това погледна към мен и премести погледа си зад мен. Разбрах предупреждението му и се обърнах.
