В този момент се сетих за нещо, нещо толкова детинско, че ме напуши смях. Откъснах клечка от метлата и запях една бавна и спокойна песен, въртейки във въздуха клечката между пръстите си. Протегнах се и събрах част от огромната енергия, която вилнееше необуздана наоколо, и изрекох високо заклинанието. Pulitas! — крещях аз все по-силно. — Pulitas, pulitas!28
Метлата се размърда и се изправи в ръката ми. След това се понесе по пода на кухнята и се залюля застрашително пред настъпващите скорпиони. И през ум не ми беше минало, че това заклинание за почистване, което навремето бях принуден да науча, ще може да бъде използвано срещу надигащата се вълна от отровни скорпиони, и то по време на буря. Метлата зашета срещу тях с яростна енергия и започна да ги изхвърля от кухнята към отсрещната стена с равномерни и ефикасни движения. Всеки път когато някой скорпион се опитваше да я заобиколи, тя се извиваше и събаряше животинчето по гръб, след което продължаваше работата си.
Убеден съм, че цялата мръсотия по пода също беше старателно пометена. Когато правя заклинание, правя го както трябва.
Виктор се разкрещя ядосано, когато видя, че неговите любимци, все още твърде дребни, за да се противопоставят, бяха така старателно изметени от балкона. Бекитс вдигнаха оръжията си и започнаха да стрелят по метлата, а аз се прикрих зад шкафовете. Вероятно този път използваха револвери, защото стрелбата вървеше без прекъсване и с добър ритъм. Куршумите удряха по стената и по шкафовете, но нито един от тях не проби моето прикритие.
Поех въздух и притиснах с ръка кървящата рана на бедрото си. Болеше ужасно. Допуснах, че куршумът е заседнал някъде в костта. Не можех да си помръдна крака. Имаше доста кръв, но не толкова, че да седя в локва от нея. Огънят беше обхванал голяма част от покрива над балкона и съвсем скоро всичко щеше да рухне.
— Спрете стрелбата, спрете стрелбата, дявол да ви вземе! — изкрещя Виктор и след миг стрелбата спря.
Рискувах и надникнах над ръба на шкафа. Метлата ми беше изхвърлила скорпионите от балкона в долната стая. Докато гледах, Виктор я хвана и счупи дръжката й в парапета. В същия миг, сламката, която държах в пръстите си, рязко се прекърши и усетих, че силата на заклинанието се изпари.
Виктор Сянката изръмжа:
— Хитър трик, Дрезден — каза той, — но много жалък. Няма начин да оцелееш. Предай се. Ще те пусна да си отидеш.
Двамата Бекитс презаредиха револверите си. Скрих си главата, преди да им хрумне нещо, и само се молех да не са сложили по-тежки патрони, чиито куршуми биха могли да пробият шкафовете, каквото и да има в тях, и да ме убият.
— Да бе, Вик — отговорих аз, колкото може по-спокойно. — Ти си известен с милосърдие и честна игра, нали?
— Достатъчно е да те задържа, докато огънят се разпространи и те убие — каза Виктор.
— Тогава ще умрем заедно, Вик. Жалко само за твоята стока.
Виктор изръмжа и хвърли нова струя пламъци към кухнята. Този път успях по-лесно да се предпазя, полузакрит от шкафовете.
— Браво — казах аз с презрение. — Огънят е единственото, което можеш да правиш. Само че всички истински магьосници научават това още през първите седмици, а после напредват с науките.
Огледах се из кухнята. Трябваше да има нещо, което да използвам, или някакъв изход, но нищо не открих.
— Млък! — изръмжа Виктор. — Кой е истинският магьосник тук? Който държи всичките карти в ръцете си — аз или простряният в кръв на пода? Ти си нищожество, Дрезден, нищожество. Ти си загубен. И знаеш ли защо?
— Трябва да си помисля — казах аз.
Той се изсмя подигравателно.
— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите. Живеем в джунгла. Оцелява по-силният, а ти показа, че не си. Силните правят каквото си искат, а слабаците ги стъпкват. Когато всичко свърши, аз ще те изтрия като праха от обувките си и ще си продължа, все едно въобще не си съществувал.
— Късно е вече — му казах аз. Бях в настроение да му пусна една лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им казах. Казах и на Белия съвет също. Ти не си чувал за тях, нали? Те са като инквизицията. Много ще ти харесат. Ще те третират като вчерашен боклук. Ама че невежо копеле си ти.
Настъпи кратко мълчание.
— Не! Ти лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.
— Да пукна, ако лъжа — казах аз. Доколкото разбирах, май така си беше. — И Джони Марконе. Погрижих се той да разбере кой си и къде се криеш.
— Кучи син — каза Виктор. — Тъпо копеле. Кой те пусна в тази работа? Марконе? Затова ли те прибра от улицата?
Изсмях се малко хилаво. Парче от горящия шкаф падна от горната лавица на плочките до мен. Започна да става доста горещо. Огънят се разрастваше.
— Не можеш да се сетиш, нали, Виктор?
— Кой? — ми изкрещя той. — Кой по дяволите? Онази курва Линда? Или нейната приятелка Дженифър?
— Продължавай да гадаеш, няма да уцелиш — отговорих аз.
По дяволите. Ако успея да продължа разговора и го задържа достатъчно дълго в къщата, ще загине заедно с мен. А ако го подлудя достатъчно, може да направи грешка.
— Стига дрънка с него — каза Бекитс. — Той няма оръжие. Да го убием и да се махаме от тук, преди да сме загинали всички.
