Заради зимния сезон не бях в добра форма и се запъхтях тежко. Това отвлече вниманието ми и забелязах тъмносиния кадилак едва когато се изравни с мен и някакъв едър мъжага излезе от него и ми препречи пътя. Беше червенокос и с дебел врат. Цялото му лице изглеждаше равно — сякаш някой нарочно го беше удрял с дъска, когато е бил бебе — и само веждите му стърчаха. Имаше малки сини очи, които се свиха още повече, когато го приближих.
Спрях, отдръпнах се назад и се опитах да го заобиколя.
Още двама мъже, високи колкото мен, но доста по-тежки, забавиха ход, приближавайки тичешком. Те очевидно ме бяха следвали и изглеждаха ядосани. Единият леко накуцваше, а другият имаше прическа на остри кичури, очевидно направени с гел. Почувствах се отново като в училище, заобиколен от хулиганите от футболния отбор.
— С какво мога да ви помогна, господа? — попитах аз.
Огледах се за полицай наоколо, но явно всички се бяха събрали в „Медисън“. Всеки обича да зяпа.
— Влизай в колата — ми нареди по-близко стоящият до мен. Другият отвори задната врата.
— Предпочитам да се поразходя. Добре е за сърцето.
— Ако не влезеш в колата, няма да е добре за краката ти — изръмжа мъжът.
От колата се чу глас:
— Моля ви, господин Хендрикс. Бъдете по-учтив. Господин Дрезден, бихте ли влезли за момент? Надявах се да ви закарам до вашия офис, но вие така стремително хукнахте, че това беше невъзможно. Позволете поне да ви съпроводя по останалия път.
Наведох се и погледнах към задната седалка. Отвътре ми се усмихваше мъж с красиви и непретенциозни черти, облечен в спортно яке и джинси „Ливайс“.
Усмивката му се разшири и дори ми се стори, че ми намигна.
— Казвам се Джони Марконе. Бих искал да обсъдя нещо с вас.
Погледнах го за миг, след това обърнах поглед встрани към много едрия и прекалено мускулест господин Хендрикс. Той изръмжа и ми прозвуча като Куджо4 миг преди да нападне. Не бях склонен да се заяждам с Куджо и приятелчетата му.
Затова седнах отзад в кадилака при Джони Марконе — Джентълмена.
Денят се оказа доста натоварен. А аз все така закъснявах за срещата.
Джони Марконе — Джентълмена нямаше вид на човек, който иска да ми строши краката или челюстта.
Леко посребрената му коса беше подстригана късо, а в ъгълчетата на очите слънцето и смехът бяха изсекли дълбоки линии. Очите му бяха зеленикави, като изтъркана доларова банкнота. Приличаше повече на треньор на университетски отбор — красавец с хубав тен, атлетичен и ентусиазиран. Това впечатление се подсилваше и от хората, които го заобикаляха. Куджо — Хендрикс, приличаше много на професионален футболист, изгонен от мача заради прекалени непредизвикани грубости.
Куджо се настани в колата, погледна към мен в огледалото и се включи в трафика, като подкара бавно към моя офис. Кормилото изглеждаше мъничко и деликатно в лапите му. Отбелязах си наум — не позволявай на Куджо да те хване за гърлото, дори с една ръка. Тя ще му е достатъчна.
Радиото бе пуснато, но когато влязох в колата, музиката прекъсна и тонколонките започнаха да пращят. Хендрикс изруга и се замисли за секунда. Може би се налагаше да анализира случая с втория си мозък или нещо подобно. След това протегна ръка и започна да бърника копчетата, докато накрая го угаси. С това темпо можех само да се надявам, че колата все някога ще стигне до офиса ми.
— Господин Дрезден? — усмихнато ме попита Марконе. — Разбрах, че от време на време работите за полицейското управление.
— Подхвърлят ми по някоя мръвка — съгласих се аз. — Хей, Хендрикс, трябва да си закопчаете колана. Статистиката твърди, че е 50 до 60 процента по-безопасно.
Куджо изръмжа и ме погледна в огледалото, а аз му се усмихнах в отговор. Усмивките обиждат по-силно хората, отколкото ругатните. Или просто моята усмивка е прекалено обидна.
Марконе изглеждаше малко объркан от поведението ми. Може би очакваше, че ще стоя пред него с шапка в ръка, но аз никога не съм харесвал Франсис Форд Копола и си нямам Кръстник. (Всъщност имам Кръстница, и тя е фея, но това е съвсем друга история.)
— Господин Дрезден — подхвана отново той, — какъв хонорар вземате за услугите си?
Това ме накара да съм нащрек. Какво може да иска от мен някой като Марконе?
— Обичайната ми тарифа е 50 долара на час плюс пътните разходи — казах аз. — Но зависи и от естеството на работата.
Марконе кимаше, докато говорех, сякаш да ме окуражи. Набръчка чело, като че ли обмисляше какво да каже, загрижен за моето благосъстояние като някой доброжелателен дядо.
— В такъв случай колко трябва да ви предложа, за да не се занимавате с това разследване?
— Искате да ми платите да не правя нищо?
— Да кажем, че ви дам стандартния хонорар. Това прави хиляда и четиристотин на ден, нали?
— По-точно, хиляда и двеста — поправих го аз.
Той ми се усмихна.
— Рядко се срещат честни хора. Хиляда и двеста на ден. Да кажем, че ви платя две седмици отпуск, господин Дрезден, а през това време ще можете да се възползвате да погледате филми, да се понаспите — такива неща.
Погледнах го.
— И за повече от хилядарка дневно вие искате от мен…?
