В цялата работа имаше нещо ужасно гнило. Нямаше значение по чия вина щяха да обвинят него. Държеше в холандска банка четвърт милион долара в арабска валута и работодателите му нямаше да му простят това. Щом бяха взели експлозивите в морето, значи смятаха, че е готов да ги предаде, че ги е предал. Какво ли беше сторил оня глупак Лармосо? Каквото и да бе, Музи знаеше, че няма да получи възможност да обясни, че е невинен. Черният септември щеше да го ликвидира при първа възможност. Налагаше се да се пенсионира преждевременно.
Музи отиде до банката в Долен Манхатън и взе от личния си сейф дебела пачка банкноти и няколко чекови книжки. На една от тях беше изписано името на стара и престижна финансова къща в Холандия. Показваше баланс от двеста и петдесет хиляди долара, внесени наведнъж и достъпни единствено за него.
Музи въздъхна. Щеше да е добре, ако можеше да си прибере и другите двеста и петдесет хиляди, които трябваше да получи при доставката на експлозивите. А сега беше сигурен, че партизаните ще сложат съгледвачи около холандската банка. Нека. Той пък от своя страна щеше да ги прехвърли в друга банка и да си ги получи там.
Нещата, които най-силно го вълнуваха, не бяха в сейфа. Паспортите му. От години ги държеше там, но след последното пътуване до Близкия изток непростимо ги бе оставил вкъщи. Трябваше да ги вземе. След това щеше да се качи на самолета от Нюарк до Чикаго и Сиатъл, а оттам през полюса да прелети до Лондон. В кой ресторант на Лондон беше вечерял крал Фарук? Музи, голям почитател на вкусовете на Фарук, реши да провери.
Нямаше намерение да се връща в кантората си. Нека разпитват гърка. Невежеството му щеше да ги удиви. Вероятността партизаните да наблюдават и дома му беше голяма. Но нямаше да останат дълго там. С експлозивите под ръка щяха да имат много други грижи. Щеше да е глупост да се прибере веднага. Нека мислят, че вече е избягал.
Настани се в един мотел в Уест Сайд и се регистрира под името Честърфийлд Пардю. В умивалника в банята покри с лед дванайсет бутилки „Перие“. За миг нервни тръпки полазиха по гърба му. Изпита внезапно желание да се скрие в сухата вана и да пусне завеската, но се опасяваше, че обемистият му задник ще се заклещи във ваната, както стана веднъж в Атлантик Сити.
Тръпките преминаха и легна на леглото с ръце, скръстени върху щръкналия корем. Загледа се намръщено в тавана. Беше постъпил като последен глупак, когато се забърка с ония келяви партизани. Всички до един бяха кльощави слабоумни кретени, които се занимаваха само с политика. Бейрут вече му беше донесъл лош късмет при фалита на банка „Интра“ през 1967 година. Той отвори яма в пенсионния му фонд. Ако не беше този фалит, вече щеше да се е оттеглил на спокойствие.
Почти беше възстановил загубите си, когато дойде предложението на арабите. Тлъстата сума, която му предложиха за вноса на пластичните експлозиви, щеше да надхвърли всичките му щети. По тази причина реши да поеме риска. И половината от парите на партизаните щяха да му стигнат.
Оттегляне. В малката луксозна вила до Неапол, която нямаше изморителни стъпала. От толкова време го чакаше.
Беше започнал като прислужник на кораба „Али бей“. Чистеше каютите, защото още на шестнайсетгодишна възраст теглото му пречеше да се катери по стълбите на каюткомпанията. Когато през 1938 година „Али бей“ пусна котва в Ню Йорк, Музи хвърли един поглед към града и веднага напусна кораба. Владееше свободно четири езика и смяташе бързо наум, което му помогна да си намери работа на пристанището в Бруклин като пазач на склад, собственост на един турчин на име Джахал Безир, човек с почти сатанинска изобретателност, натрупал състояние на черния пазар след Втората световна война.
Безир силно се впечатли от Музи, защото нито веднъж не го залови в кражба. Към 1947 година Музи въртеше счетоводството на Безир и с течение на времето старецът започваше все повече да разчита на него.
Умът на стария турчин оставаше буден и деен, но все повече се връщаше към турския език от своето детство, диктуваше кореспонденцията си на него, а превода оставяше на Музи. Безир правеше голям театър от четенето на преводите, но ако имаше няколко писма, никога не знаеше кое точно държи в ръката си. Това озадачаваше Музи. Зрението на стареца беше добро. В никакъв случай не беше сенилен. Говореше свободно английски. Чрез няколко хитроумни проверки Музи установи, че Безир вече не може да чете. Едно посещение в обществената библиотека разкри на Музи много неща за афазията. Старецът очевидно страдаше от нея. Музи дълго обмисля положението. След това започна да прави скромни спекулации с чужда валута, като се възползваше от кредита на турчина, без негово знание и съгласие.
