Очите на майор Кабаков бяха зачервени, а самият той се намираше в състояние на силна раздразнителност. Чиновниците от нюйоркската Служба по имиграция и натурализация бяха свикнали да ходят на пръсти около него, докато той седеше ден подир ден и преглеждаше снимки на арабите, живеещи в Съединените щати.
Книгите с размер на регистри по гражданското състояние, натрупани от двете му страни, съдържаха общо сто трийсет и седем хиляди фотографии и описания. Искаше да прегледа всичките. Беше убеден, че ако жената изпълнява мисия в тази страна, най-напред би си подсигурила прикритие. Папката „подозрителни араби“, поддържана от Службата по имиграция, съдържаше малко на брой жени и нито една от тях не приличаше на онази от спалнята на Хафез Наджир. Имиграционните власти бяха изчислили, че на Източното крайбрежие се намират около осемдесет и пет хиляди араби, влизащи незаконно в страната година след година и никъде нерегистрирани. Повечето работеха тихомълком на незабележими длъжности, не тревожеха никого и рядко влизаха в полезрението на властите. Тормозеше го вероятността жената да е една от тях.
Обърна уморено нова страница. Ето една жена. Катрин Галиб. Занимаваше се с деца с физически дефекти във Феникс. На петдесет години, които й личаха.
До рамото му застана чиновник.
— Господин майор, търсят ви на телефона в канцеларията.
— Добре. Само не пипайте проклетите книги, защото после няма да знам докъде съм стигнал.
Търсеше го Сам Корли от Вашингтон.
— Как вървят работите?
— Засега нищо. Остават ми още към осемдесет хиляди араби.
— Получих доклад от бреговата охрана. Може да не е нещо важно, но един от катерите им вчера следобед засякъл мощен скутер в близост до либийски кораб по крайбрежието на Джърси. Когато поискали да хвърлят един поглед, скутерът избягал.
—
— Да, били са до кораба доста навътре в открито море. Корабът идва от Бейрут.
— Къде е той сега?
— На котва в Бруклин. Капитанът му е изчезнал. Още не знам други подробности.
— А скутерът?
— Изплъзнал им се в тъмнината.
Кабаков злобно изруга.
— Защо ни казват чак сега?
— Проклет да съм, ако знам, но това е положението. Ще се обадя в митницата. Там ще дадат по-пълна информация.
Старшият помощник на „Летиша“ и изпълняващ длъжността капитан Мустафа Фавзи разговаря цял час в малката си каюта с митническите служители, като ръкомахаше в гъстия от острия дим на турските му цигари въздух.
Да, твърдеше Фавзи, Скутерът се беше приближил до кораба. Нямали бензин и търсили помощ. Помогнал съгласно закона на морето. Описанието, което даде на скутера и пътниците му, беше неясно. Случило се в международни води, подчертаваше той. Не, нямало доброволно да се съгласи да претърсят кораба му. Според международното право корабът бил либийска територия и той носел отговорност за него след нещастното падане на капитан Лармосо зад борда.
Митнически власти не искаха да си създават неприятности с либийското правителство, особено сега, когато Близкият изток гореше. Видяното от бреговата охрана не съставляваше достатъчно основание за издаване на разрешение за обиск. Фавзи обеща писмен доклад за злополуката с Лармосо и митничарите напуснаха кораба, за да се посъветват с министерствата на правосъдието и външните работи.
Фавзи изпи бутилка от бирата на покойния капитан и заспа дълбоко за пръв път от много дни насам.
Стори му се, че чу глас, който го зовеше отдалече. Някой басово повтаряше името му и нещо дразнеше очите му. Фавзи се събуди и вдигна ръка да засенчи очи от ослепителния лъч на фенерче.
— Добър вечер, Мустафа Фавзи — рече Кабаков. — Ако обичаш, дръж ръцете си върху чаршафа.
Сержант Мошевски, чиято фигура изглеждаше огромна зад гърба на Кабаков, запали лампата.
— Не мърдай — нареди Мошевски и опря нож зад ухото му.
Кабаков придърпа стол и седна до леглото на Фавзи. Запали цигара.
— Ще остана доволен, ако проведем един тих разговор. Ще бъде ли тих?
Фавзи кимна и Кабаков кимна на Мошевски да махне ножа.
— А сега, Мустафа Фавзи, ще ти обясня как ще ми помогнеш, без да поемаш никакви рискове за себе си. Знаеш, че ако откажеш да ми сътрудничиш, ще те пречукам, без да ми мигне окото, но нямам причина да те убивам, ако ми помогнеш. Много е важно да го разбереш.
Мошевски нетърпеливо се размърда на стола и извади от джоба си въже.
— Нека първо го вържа…
— Не, не — възрази Кабаков и вдигна ръка. — Знаеш ли, Фавзи, при по-неинтелигентни от теб хора често се налага предварително да обясняваме, че първо, ако ме ядосат, ще изпитат адски болки и ще бъдат обезобразени, и второ, че ако са полезни, ще получат богато възнаграждение. И двамата знаем какво представлява това възнаграждение. — Кабаков тръсна пепелта от цигарата с малкото си пръстче. — По правило, преди да започнем разговора, бих накарал приятеля си най-напред да ти счупи ръцете. Но ти, Фавзи, няма какво да загубиш, ако ни кажеш какво е станало тук. Това, че не си казал нищо на митничарите, е удостоверено. Помощта, която ще окажеш на мен, ще остане наша тайна. — Хвърли на леглото израелския си паспорт. — Е, ще ми помогнеш ли?
