Далия седна на ръба на леглото му с малък касетофон в скута. Той й беше наредил да направи запис, който да бъде пуснат по радио Бейрут след нападението. Беше гола и Наджир, който я наблюдаваше от дивана, видя как явно се възбужда, докато говореше в микрофона.
— Граждани на Америка — каза тя, — днес палестинските борци за свобода нанесоха смъртоносен удар в сърцето на вашата страна. Този ужас ви сполетя по вина на търговците на смърт по вашите земи, които снабдяват израелските главорези. Вашите ръководители останаха глухи за плача на бездомните. Те обърнаха гръб на разрухата, посята от евреите в Палестина, и сами извършиха престъпления против човечеството в Югоизточна Азия. Пушки, бойни самолети и милиарди долари потекоха от вашата страна в ръцете на подпалвачите на войни, докато милиони ваши сънародници гладуват до смърт. Волята на народа не може да се погазва. Чуйте това, американци. Ние искаме да бъдем ваши братя. Вие само трябва да изхвърлите мръсната паплач, която ви управлява. Отсега нататък за всеки арабин, убит от израелска ръка, ще умре по един американец от арабска ръка. За всяко свещено за мюсюлмани и християни място, разрушено от израелските разбойници, ще бъде отмъстено с погубването на някаква собственост в Америка.
Лицето на Далия пламтеше, зърната на гърдите й бяха щръкнали.
— Надяваме се тези жестокости скоро да бъдат прекратени — продължи тя. — Изборът е във ваши ръце. Дано никоя следваща година не започва с кръвопролития и страдания. Селям алейкум.
Наджир бе застанал отпреде й и тя протегна ръка към него, докато хавлията му се свличаше на пода.
На три километра от стаята, в която Далия и Наджир лежаха, вплели тела между омачканите чаршафи, малък израелски ракетен катер безшумно се плъзгаше по водите на Средиземно море.
Катерът спря на около хиляда метра южно от Залива на гълъбите и през борда му бе прехвърлена гумена лодка. В нея се настаниха дванайсет въоръжени мъже, с костюми и вратовръзки на бизнесмени, ушити от руснаци, араби и французи. На краката си носеха обувки с гумени подметки и нямаха документи за самоличност. Лицата им бяха безмилостни. Не посещаваха Ливан за първи път.
Водата изглеждаше сивкава в светлината на лунния сърп. Топъл крайбрежен бриз леко къдреше повърхността й. Осем от мъжете започнаха да гребат, като изпъваха ръце да постигнат най-дългото възможно загребване, докато изминат четиристотинте метра до пясъчната ивица успоредно на улица „Вердюн“. Беше четири часът и единайсет минути сутринта, двайсет и три минути преди изгрева и седемнайсет минути преди първият синкав блясък на деня да се разпростре над града. Изтеглиха тихо лодката на плажа, покриха я с пясъчно оцветен брезент и бързо тръгнаха нагоре към улица „Рамлет Ел-Байда“, където ги очакваха четирима мъже в четири коли, чиито силуети се очертаваха на фона на яркоосветените туристически хотели в северната част на квартала.
Когато им оставаха няколко метра до колите, откъм улица „Рамлет“ изскочи кафяво-бял ландроувър и със скърцане закова спирачки на трийсетина метра от тях. Фаровете му осветиха малкия конвой. От роувъра изскочиха двама мъже в бежови униформи с приготвени за стрелба оръжия.
— Не мърдайте. Покажете документите си.
Прозвуча звук като при приготвяне на пуканки. Ливанските офицери се строполиха на пътя и вдигнаха облачета прах, надупчени на решето от деветмилиметровите куршуми на парабелумите със заглушител.
На кормилото третият офицер направи опит да се измъкне с колата. Куршум прониза предното стъкло и челото му. Колата се заби в една палма, трупът на полицая политна напред и се стовари върху клаксона. Двама мъже се завтекоха и отместиха тялото му, но част от прозорците на апартаментите над плажа започнаха да светват.
Един от тях се отвори, и сърдит глас се развика на арабски:
— Какво е това безобразие? Няма ли кой да извика полиция?
Водачът на пришълците, застанал до ландроувъра, отговори на арабски с дрезгав, пиянски глас:
— Къде е Фатима? Да слиза бързо, защото няма да я чакаме.
— Изчезвайте веднага, пияни копелета, иначе сам ще се обадя в полицията.
— Алейкум селям, съседе. Тръгвам — отвърна пиянският глас от улицата. Светлината в апартамента угасна.
След по-малко от две минути морето се затвори над ландроувъра и труповете в него.
Две от колите потеглиха на юг по улица „Рамлет“, а другите две завиха по „Корнич Бей Бейрут“, но при втората пряка свиха на север, отново по улица „Вердюн“…
Номер осемнайсет на улица „Вердюн“ се охраняваше денонощно. Един от часовите стоеше във фоайето, а друг, въоръжен с картечница, наблюдаваше от покрива на отсрещната сграда. В момента часовият на покрива лежеше в неестествено положение зад картечницата. Гърлото му зееше с мокра усмивка на лунната светлина. Часовият във фоайето лежеше пред вратата, където бе отишъл да провери кой пее пиянска песен.
