Наджир не се събуди, когато Далия внимателно се освободи от прегръдката му и влезе в банята. Стоя дълго под душа, като се наслаждаваше на студените водни иглички. Наджир не беше изключителен любовник. Усмихна се, докато се сапунисваше. Беше се замислила за американеца и не чу стъпките във вестибюла.
Наджир се стресна и се понадигна в леглото, когато вратата на апартамента му се отвори с ритник и го ослепи лъч на фенерче.
— Другарю Наджир! — подвикна напрегнат мъжки глас.
— Айва.
Заискри автомат и от Наджир изригна кръв, след като куршумите го повалиха и отпратиха към стената. Убиецът с бързо движение помете в една торба всичко от писалището му. В същото време експлозия в друга част на сградата разтресе стаята.
Голото момиче на вратата на банята изглеждаше вцепенено от ужас. Убиецът насочи автомата към мокрите й гърди. Пръстът му легна върху спусъка. Гърдите бяха изключително красиви. Дулото на автомата трепна.
— Облечи нещо, арабска курво — каза той и излезе заднишком от стаята.
Два етажа по-долу експлозията, която срути стената на апартамента на Абу Али, уби мигновено Али и жена му. Давещите се от праха пришълци вече се бяха устремили към стълбите, когато от апартамента в дъното на коридора се появи слаб мъж по пижама и посегна към един автомат. Преди да успее да го докосне, върху него се изсипа градушка от куршуми, които разкъсаха тялото му, забиха парченца от пижамата в плътта му и я разпръснаха из вестибюла.
Пришълците успяха да се измъкнат на улицата и когато се чуха първите полицейски сирени, колите им вече се носеха на юг към морето.
Далия, навлякла хавлията на Наджир и стиснала чантата си, се озова за секунди на улицата и се смеси с тълпата, която се изсипваше от къщите в квартала. Опитваше се отчаяно да мисли, когато силна ръка я стисна над лакътя. Мухамад Фазил. Един куршум беше очертал кървава, резка на бузата му. Уви вратовръзката около ръката си и я притисна към раната.
— Наджир? — запита той.
— Мъртъв е.
— Мисля, че и Али. Прозорецът му гръмна, когато завих зад ъгъла. Стрелях по тях от колата, но… Слушай ме внимателно. Наджир издаде заповедта. Мисията ти трябва да се изпълни. Експлозивите няма да пострадат, ще пристигнат навреме. Автоматите — също. Твоят шмайзер и един АК-47 ще бъдат опаковани отделно като части за велосипед.
Далия го погледна със зачервени от дима очи.
— Ще си платят за това. Ще платят десет хиляди за един.
Фазил я отведе в сигурна квартира в Сабра да дочака края на деня. Когато се стъмни, я закара на летището с раздрънкания си ситроен. Взетата назаем рокля, която носеше, беше с два номера по-голяма, но беше прекалено уморена да обръща внимание на подобни неща.
В десет часа и трийсет минути вечерта самолетът на „Пан Ам“ с полет 707 изрева над Средиземно море. Преди арабските светлини да се скрият зад крилото, Далия потъна в измъчен сън.
В този момент Майкъл Ландър вършеше единственото нещо, което обичаше. Управляваше дирижабъла на „Олдрич“ и се носеше на двеста и петдесет метра над стадион „Ориндж“ в Маями, за да осигури площадка на телевизионния екип в гондолата зад гърба си. Долу, на претъпкания стадион, световният шампион „Делфините“ от Маями биеше „Леярите“ от Питсбърг.
Ревът на тълпата почти изцяло заглушаваше пращенето на радиото над главата на Ландър. Увиснал над някой стадион в горещ ден, имаше чувството, че долавя мириса на тълпата, а дирижабълът сякаш се издигаше от мощния поток на безсмислените крясъци и жегата, излъчвана от потните тела, от които Ландър се гнусеше. Предпочиташе пътуванията между градовете. Тогава дирижабълът бе чист и тих.
Ландър рядко поглеждаше надолу към терена. Наблюдаваше ръба на стадиона и мислената линия, която беше теглил между върха на знамето и хоризонта, за да поддържа височина точно двеста и петдесет метра.
Ландър беше изключителен пилот в тази трудна област. Не беше лесно да се управлява дирижабъл. Почти неутралната му въздухоплаваемост и огромната му повърхност го оставяха на произвола на ветровете, освен ако не беше умело направляван. Ландър притежаваше моряшки нюх към вятъра плюс най-важното качество за пилот на дирижабъл — предчувствието. Движенията на дирижабъла са циклични и Ландър ги предугаждаше с два хода напред, като удържаше големия сив кит срещу напора на бриза като риба, устремила се срещу течението — забиваше леко носа му в порива на вятъра и го издигаше при временното затишие, като покриваше със сянката му половината от крайната зона на стадиона. В паузите на играта много зрители поглеждаха нагоре, а някои му махаха с ръка. Гигантският обем на балона, разпрострял огромната си дължина в чистия въздух, направо ги омайваше.
Ландър имаше в главата си автопилот. Докато той му диктуваше постоянните, ежеминутни операции, които поддържаха дирижабъла неподвижен, мислеше за Далия. За луничката в основата на гърба й и за това как я усещаше под ръката си. За остротата на зъбите й. За вкуса на мед и сол.
Погледна си часовника. Далия вече цял час летеше от Бейрут и се приближаваше към него.
