В стаята за бърза помощ устройството на колана на полицай Джон Съливан забибипка.
— Затваряй си устата! — обърна се той към ругаещия, окървавен пияница, придържан от партньора му. Съливан взе малката радиостанция в ръка и отговори на повикването.
— Оплакване от старшата сестра на третия етаж Ема Райън. Появила се е подозрителна особа, бяла жена, руса, около метър и седемдесет и седем, към трийсетгодишна, с униформа на медицинска сестра, вероятно се намира в радиологията на петия етаж — докладва дежурният от полицейския участък на Съливан. — Човекът от болничната охрана ще те пресрещне при асансьора. Кола седем-едно тръгва към болницата.
— Десет-четири — отвърна Съливан и изключи радиостанцията. — Джак, заключи това копеле към пейката с белезниците и наблюдавай стълбите, докато дойде кола седем-едно. Аз се качвам горе.
Мъжът от охраната го чакаше с връзка ключове.
— Спри всички асансьори освен първия — нареди му Съливан. — Да вървим.
Далия не се затрудни с ключалката на радиолабораторията. Затвори вратата след себе си. След секунда видя очертанията на масата и вертикалната плоча на флуороскопа. Избута един от тежките оловни екрани пред матовото стъкло на вратата и запали фенерчето си. Малкият лъч заподскача по навит маркуч, предпазни очила и ръкавици, окачени до флуороскопа. Чу слаб вой на сирена. Линейка? Полиция? Огледа се бързо. Видя вратата към тъмната стая. Вътре имаше ниша, запълнена с картотечни шкафове. Чекмеджетата се отваряха с грохот. Бяха пълни с рентгенови снимки в пликове. Ето малка канцелария с писалище и регистър. Стъпки в коридора. Кръгче светлина по страниците. Прелистване. Вчерашна дата. Страница с подписи и номера. Трябваше й женско име. Важно беше времето в лявата колона — четири часът сутринта, номер, без име на пациента, рентгенови снимки, изписани на името на доктор Рейчъл Бауман. Нямаше подпис за връщане.
Стъпките спряха пред вратата. Чу се подрънкване на ключове. Първият не стана. Захвърли перуката и очилата зад шкафа. Вратата се блъсна в оловния екран. Влязоха едър полицаи и човек от болничната охрана.
Далия Айяд стоеше пред осветен екран за разглеждане на рентгенови снимки. На него беше закрепена снимка на гръден кош, ребрата хвърляха ивици от светлина и сянка по престилката й. Когато обърна лице към двамата мъже, сенките на костите се плъзнаха по лицето й. Полицаят беше насочил оръжието си към нея.
— Да, господин полицай? — Направи се, че едва сега забелязва пистолета. — Божичко, какво се е случило?
— Не мърдайте, госпожо. — Съливан заопипва стената със свободната си ръка и запали лампата. Стаята се освети и Далия забеляза някои подробности, които не беше видяла в тъмнината. Полицаят огледа стаята с бързо въртене на очите.
— Какво правите тук?
— Както виждате, гледам снимка.
— Сама ли сте?
— В момента да. Преди няколко минути бях с още една сестра.
— Руса, с вашия ръст?
— Да, така мисля.
— Къде отиде?
— Нямам представа. Какво има?
— Тъкмо това искаме да разберем.
Човекът от болничната охрана надникна в стаите до рентгеновата лаборатория и се върна, клатейки глава. Полицаят се втренчи в Далия. Нещо у нея не му се струваше съвсем в ред, но не можа да осъзнае какво. Трябваше да я претърси и да я заведе долу при подалата оплакване сестра. Трябваше да напълни етажа с полиция. Трябваше да се свърже по радиото с партньора си. Сестрите правеха въздуха около себе си бял. Не искаше да слага ръце на бялата престилка. Не искаше да обижда медицинска сестра. Не искаше да изглежда глупак, сложил белезници на медицинска сестра.
— Трябва да ме придружите за малко, госпожо, и да отговорите на няколко въпроса.
Тя кимна. Съливан сложи пистолета в кобура, но не го закопча. Нареди на човека от охраната да провери всички стаи на етажа и взе радиостанцията от колана си.
— Шест-пет, шест-пет.
— Кажи, Джон — прозвуча отговорът.
— Намерихме една жена в лабораторията. Твърди, че нарушителката е била там, но си е тръгнала.
— Задният и централният вход са завардени. Да се кача ли при теб? В момента съм на площадката на третия етаж.
— Ще я доведа при теб. Накарай сестрата, която се обади, да не мърда никъде.
— Джон, според нея по това време е забранено да се влиза в лабораторията.
— Ще я доведа. Стой там.
— Кой казва такова нещо? — разгорещено попита Далия. — Тя… не, честна дума.
— Да вървим. — Тръгна след нея към асансьора, без да сваля очи от гърба й. Палецът му беше в кобура. В асансьора тя застана до бутоните. Вратите се затвориха.
— На третия ли? — обади се тя.
— Оставете на мен. — Той посегна към бутоните с ръката, която държеше близо до кобура.
Ръката на Далия се стрелна към ключа за осветлението. В асансьора стана тъмно. Чу се боричкане, разкъсване на кожата на кобура, болезнен стон, ругатня, трясък, мъчително усилие за поемане на дъх, светлинните на етажите последователно се сменяха в мрака.
На третия етаж партньорът на Съливан наблюдаваше цифрите над вратата. Три. Зачака. Асансьорът не спря. Две. Спря.
Озадачен натисна бутона за нагоре и почака асансьорът да се качи. Застана пред вратите. Те се отвориха.
— Джон? За Бога, Джон!
