Офицерът Джон Съливан седеше, опрял гръб на насрещната стена на асансьора, с отворена уста и изцъклени очи. От врата му стърчеше спринцовка.
Далия вече тичаше, дългият коридор на втория етаж подскачаше пред очите й, лампите се носеха над главата й. Мина покрай смаян санитар, зави и влетя в стаята за спално бельо. Навлече светлозелена хирургическа престилка, натъпка косата си в лекарска шапка, сложи около врата си маска. Слезе по стълбите към отделението за бърза помощ в задната част на партера. Тръгна бавно. Видя трима полицаи, които се озъртаха като ловни кучета. По столовете седяха разтревожени роднини. Някакъв промушен пияница виеше. Жертви на дребни сбивания чакаха лекарска помощ.
На една пейка седеше дребна пуерториканка и хлипаше в шепи. Далия я приближи, седна на пейката до нея и сложи ръка около раменете й.
— No tenga mledo — рече Далия.
Жената вдигна очи към нея, златните зъби блеснаха на кафявото й лице.
— Хулио?
— Ще се оправи. Хайде, елате с мен. Ще се поразходим на чист въздух и ще се почувствате по-добре.
— Но…
— Тихо, тихо, направете каквото ви казвам.
Изправи жената, която като дете се облегна на утешаващата ръка. Коремът й стърчеше, обувките й бяха скъсани.
— Казах му. Десет пъти му казах.
— Не се безпокойте.
Тръгнаха към страничния изход на болницата. Пред вратата стоеше полицай. Много едър мъж, който се потеше в синята униформа.
— Защо не се прибира вкъщи? Защо винаги трябва да се бие?
— Всичко е наред. Бихте ли искали да кажете молитва?
Устните на жената се раздвижиха. Полицаят не помръдна. Далия вдигна глава и го погледна в очите.
— Господин офицер, тази жена има нужда от глътка чист въздух. Мога ли да я поразходя за няколко минути?
Жената стоеше с наведена глава и мърдаше устни. Наоколо се чуваше пращене на радиостанции. Тревогата щеше да се вдигне всеки момент. Мъртъв полицай.
— Не мога да мръдна от тази врата, госпожо. Току-що забраниха да се излиза оттук.
— Не мога ли да я поразходя поне няколко минути? Страхувам се, че ще припадне.
Жената мърмореше и прехвърляше зърната на броеницата между дебелите си кафяви пръсти. Полицаят се почеса по тила. Имаше едро, покрито с белези лице. Жената залитна към Далия.
— Мм, как се казвате?
— Доктор Вицини.
— Добре, докторе. — Облегна се на вратата и я отвори. Студен въздух облъхна лицата им. Тротоарът и улицата се осветяваха от червените светкавици на полицейските коли. Никой не тичаше наоколо, не се виждаха и полицаи.
— Дишайте дълбоко каза Далия. Жената вдигна глава. Наблизо спря жълто такси, от което слезе стажант-лекар. Далия привлече вниманието на шофьора, после спря стажанта.
В болницата ли отивате?
— Да.
— Бихте ли придружили госпожата? Благодаря.
След като се отдалечи на няколко преки, Далия се облегна в таксито, затвори очи, отметна глава върху облегалката и проговори на себе си:
— Съдбата й не ми е безразлична.
Полицаят Джон Съливан все още не беше мъртъв, но се намираше на косъм от смъртта. Коленичил в асансьора, прилепил ухо до гърдите на Съливан, партньорът му чу неясно мъркане под ребрата. Подхвана го под мишниците, обърна го и го положи по гръб на пода на асансьора. Вратата се опитваше да се затвори и полицаят я подпря с крак. Ема Райън не беше станала току-така старша сестра. Покритата й с кафяви лунички ръка застопори асансьора и веднага извика екипа за бърза помощ. След това се надвеси над Съливан, сивите й очи пробягаха по него и закръгленият й гръб се задвижи нагоре-надолу, когато започна да масажира сърцето му. Полицаят се зае да му прави изкуствено дишане уста в уста. Санитарката го смени, за да може да вдигне тревога по радиото, но бяха загубени ценни секунди.
Пристигна сестра с носилка на количка. Вдигнаха тежкото тяло и го сложиха да легне, при което Ема Райън демонстрира неподозирана сила. Тя измъкна спринцовката от врата на Съливан и я подаде на сестрата. Иглата беше пробила кожата му и оставила следи като ухапване от змия. Част от дозата плисна на пода на асансьора, когато извадиха иглата, и образува малка локва.
— Намери доктор Фийлд и му дай спринцовката — кресна Райън на сестрата. После се обърна към друга: — Вземи кръвна проба, докато караме носилката, бързо.
След по-малко от минута Съливан беше включен към машината сърце — бял дроб в интензивното отделение, а доктор Фийлд стоеше до него. Въоръжен с резултатите от изследванията на кръвта и урината и с цял поднос противодействащи лекарства, Фийлд се потеше над Съливан. Щеше да оживее. Щяха да го принудят да оживее.
