Външността й бързо западаше. Неделните си покупки правеше в скъпите големи магазини — в „Блумингдейл“ „Бонуит Телър“, „Лорд и Тейлър“ и „Сакс“. Щеше да прилича на спретната еврейска майка в скъпо, леко старомодно облекло, ако не нарушаваше този ефект с някои предизвикателни елементи в тоалета си, внасящи нещо младежко. Известно време правеше впечатление на жена, която се бори с възрастта с помощта на аксесоарите на дъщеря си. След това спря да обръща внимание какво облича и премина на безлични делови рокли, защото това не изискваше влагане на мисъл; Работните й часове ставаха все по-дълги, а апартаментът й — все по-подреден и стерилен. Плащаше баснословни суми на чистачка, която запомняше местата на вещите й и ги оставяше точно както ги беше намерила.
А сега при нея беше Кабаков, който ровеше из книгите й и ръфаше салам. Изглежда, обожаваше да разглежда разни неща и да не ги оставя на мястото им. Не беше сложил чехлите си и се разхождаше с разкопчано горнище на пижамата. Не искаше да го гледа.
Рейчъл вече не се тревожеше толкова за мозъчното му сътресение. На него пък съвсем не му пукаше. Когато виенето на свят започна да намалява и въобще изчезна, отношенията им се промениха. Безличното поведение лекар-пациент, което тя се стараеше да поддържа, започна да се смекчава.
Кабаков откри, че присъствието на Рейчъл го стимулира. Усещаше приятната необходимост да мисли, когато разговаря с нея. Чуваше се да казва неща, които сам не предполагаше, че знае или чувства. Обичаше да я гледа. Беше дългокрака и трайно привлекателна. Кабаков беше решил да й каже за мисията си, но фактът, че я харесва, го затрудняваше. Години наред беше държал езика си зад зъбите. Знаеше, че е податлив на женски чар и че самотата на професията му го изкушава да говори за проблемите си. Рейчъл му бе помогнала, когато имаше нужда от нея, веднага и без излишни въпроси. Вече беше въвлечена и може би се намираше в опасност — причината за посещението на убийцата в лабораторията по радиология не беше убягнала на Кабаков.
И все пак не чувство за справедливост го подтикваше да й каже, не чувството, че има право да знае. Разсъжденията, му бяха по-прагматични. Тя имаше първокласен ум и той се нуждаеше от него. Един от заговорниците вероятно бе психологът Абу Али, Рейчъл беше психиатър. Един от терористите беше жена. И Рейчъл беше жена. Познанията й за нюансите в човешкото поведение и фактът, че с тези си познания беше продукт на американската култура, можеше да я подтикне към някои полезни прозрения. Кабаков вярваше, че може да мисли като арабин, но можеше ли да мисли като американец?
Седнал до слънчевия прозорец, той й обясняваше положението, докато тя превързваше обгорения му крак. Започна с факта, че група на Черния септември се крие някъде на североизток, готова да нанесе удар с голямо количество пластични експлозиви, вероятно повече от един тон, неизвестно къде. Поясни, че от гледна точка на Израел е абсолютно необходимо да бъдат спрени, като набързо добави и хуманния аспект. Тя свърши с превръзката и остана да седи по турски на килима. От време на време вдигаше глава и му задаваше въпрос. Иначе виждаше само разделената й на път коса. Зачуди се как ли приема разказа му. Не можеше да отгатне какво мисли сега, когато борбата на живот и смърт, която беше наблюдавала в Близкия изток, се бе пренесла в спокойната й безопасна родина.
А тя изпитваше облекчение за самия Кабаков. Както винаги искаше да знае подробностите — какво точно е казал и направил, особено преди взрива в къщата на Музи. Радваше се, че отговорите му бяха бързи и смислени. Когато в болницата го питаха за последните му спомени, даваше на лекарите уклончиви отговори и Рейчъл не беше сигурна дали го правеше умишлено, или беше резултат от травмата на главата. Нежеланието на Кабаков да я запознае с подробностите й пречеха да установи степента на увреждането му. И сега бързите й въпроси постигнаха две цели. Нуждаеше се от информацията, за да му помогне, и искаше да провери емоционалната му отзивчивост. Беше нащрек за появата на раздразнителност при задаването на въпроси, която е характерна за синдрома на Корсаков, който често съпътства мозъчните сътресения.
Доволна от търпението и радостна от ясната му мисъл, тя се съсредоточи върху информацията. Когато разказът му свърши, той беше нещо повече от пациент, а тя нещо повече от партньор. Кабаков приключи с въпросите, които не му даваха покой: кой беше американецът, къде щяха да ударят терористите. Когато млъкна, се усети леко засрамен, сякаш го беше видяла да плаче.
— На колко години беше Музи? — попита тихо тя.
— На петдесет и шест.
— И последните му думи бяха: „Най-напред дойде американецът.“
— Точно така. — Кабаков не разбираше целта на въпросите й. Бяха говорили достатъчно.
— Искаш ли да чуеш мнението ми?
Той кимна.
