Сап се движеше по пътя на сезонната си миграция на север, когато плаващ дънер се удари във витлата му в открито море срещу брега на Манаскуан, щата Ню Джърси, и го принуди да спре. Сап беше силен и опитен, но не можеше да смени задръстените и огънати витла в открито море. Яхтата се понесе бавно към плажа, като тътреше котвата си под напора на безмилостния вятър откъм морето. Не можеше да извика на помощ бреговата охрана, защото и те щяха да усетят вонята, която задуши самия него, когато слезе да вземе котвата за буря — вонята на крокодилски кожи за пет хиляди и петстотин долара, които беше купил на черния пазар от флоридски бракониер, предназначени за Ню Йорк. Когато Сап се върна на палубата, видя да се приближава лодка.
Майкъл Ландър, излязъл на разходка със семейството си в стегната малка яхта, хвърли въже на Сап и го изтегли до закътано заливче. Сап, който не искаше да го завардят в някое пристанище с повредена яхта, натоварена със забранени кожи, помоли Ландър да му помогне. С шнорхели и плавници двамата работиха под водата, докато със съвместни усилия успяха да извадят повреденото витло и да го сменят с резервното. Така Сап можеше да докуцука до вкъщи.
— Извинявай за миризмата — рече той неловко, когато седнаха на палубата да си починат. Ландър беше слизал долу и не можеше да не е видял кожите.
— Не е моя работа — отвърна Ландър.
След този инцидент завързаха непринудено познанство, което свърши, когато Ландър се върна във Виетнам за втори път. Но приятелството на Сап с Маргарет Ландър продължи още няколко месеца. В редките случаи, когато се сещаше за семейство Ландър, Сап си спомняше по-ясно жената, отколкото летеца.
На първи декември президентът уведоми началника на канцеларията си, че положително ще присъства на мача за Суперкупата в Ню Орлиънс, независимо дали „Червенокожите“ от Вашингтон ще играят, или не.
— По дяволите — рече Ърл Бигс, специален агент на тайните служби, отговарящ за охраната на Белия дом. Промърмори го тихо и насаме. Не беше изненадан. Президентът и преди беше заявявал, че вероятно ще отиде, но Бигс се надяваше пътуването му да се осуети.
Не трябваше да се надявам толкова, разсъждаваше Бигс. Меденият месец на президента с нацията беше изтекъл доста отдавна и рейтингът му спадаше забележимо, но беше достатъчно висок да предизвика овации и ставане на крака в дълбокия юг, които щяха да се видят по телевизията в цял свят.
Бигс набра телефона на секцията за защитни проучвания към тайните служби.
— Дванайсети януари, Ню Орлиънс — каза той. — Действайте.
Секцията за защитни проучвания имаше три вида досиета. Най-голямата картотека съдържаше всички закани, отправени към президента по телефона, пощата или устно през последните четирийсет години. Лицата, отправяли по няколко закани или считани за потенциално опасни, бяха включени в актуалната картотека.
Актуалната картотека се преглеждаше на всеки шест месеца. Отбелязваха се всички промени в адреса, местоработата и пътуванията в чужбина. Понастоящем в нея имаше осемстотин и четирийсет имена.
От тях триста двайсет и пет се смятаха за особено опасни и бяха индексирани по географски признак в „картотека на пътуванията“. Преди всяко пътуване на президента се проучваха хората от този списък, намиращи се в съответния район.
Четирийсет и три дни бяха достатъчно време за служителите в секцията и оперативните агенти да проверят Ню Орлиънс.
Ли Харви Осуалд никога не беше фигурирал в картотеката на тайните служби. Майкъл Ландър също.
На трети декември трима агенти на тайните служби към Белия дом бяха изпратени в Ню Орлиънс да се погрижат за мерките за сигурност. Четирийсет дни предварително и екип от трима души бяха стандартната процедура от 1963 година. На седми декември Джак Ренфро, ръководител на екипа, изпрати предварителен доклад на Ърл Бирс в Белия дом.
