Джак Ренфро беше съвестен и внимателен човек, опитен в занаята си. Беше научил стадиона наизуст. Но докато изреждаше опасностите, нито веднъж не погледна към небето.
Ландър завърши бомбата два дни преди Коледа. Гладката й кожа, тъмносиният цвят и ярката емблема на Националната телевизионна мрежа отразяваха ярката светлина в гаража. Връзките, с които щяха да я прикрепят към гондолата на дирижабъла, висяха като разперени ръце, а електрическите кабели и резервният фитил бяха залепени отгоре й, спретнато навити. Под кожата й лежеше половин тон пластичен експлозив, разделен на два големи слитъка с точно измерена плътност, вдлъбнати под пластовете шрапнел. Детонаторите бяха опаковани отделно, готови за включване на съответното място.
Ландър втренчено гледаше огромната бомба. Виждаше в нея разкривеното си отражение и мислеше, че би искал да я възседне още сега, да включи детонаторите, да хване жиците като юзди, да ги опре в батерията и да полети върху мощния пламък на взрива, докато се изправи пред лицето на Бога. Още шестнайсет дни.
Когато вдигна слушалката, телефонът беше звънял доста време. Обаждаше се Далия от Ню Орлиънс.
— Готова е — рече Ландър.
— Майкъл, ти се справи прекрасно. Удоволствие беше да те наблюдава човек.
— Намери ли гараж?
— Да. Близо до кея на улица „Галвез“. На двайсет минути път от летище „Лейкфронт“. Пропътувах два пъти по маршрута.
— Сигурна ли си, че е достатъчно голям?
— Достатъчно голям е. Представлява преграден със стена склад. Купих нови ключалки и ги поставих. Сега мога ли да се върна при теб, Майкъл?
— Гаражът задоволява ли те?
— Задоволява ме.
— А как стои въпросът с летището?
— Влязох без никакви проблеми. Мога да го направя отново с камиона, когато му дойде времето.
— Прибирай се.
— До довечера.
Добре се е справила, помисли Ландър, като затвори телефона. Би предпочел сам да се погрижи за организирането на работата в Ню Орлиънс, но нямаше време. Трябваше да лети за квалификационните мачове на Националната футболна конференция и на мача в Ню Орлиънс преди Суперкупата. Времето му беше изчерпано.
Проблемът с пренасянето на гондолата до Ню Орлиънс го тревожеше, а решението, което намери, беше далеч от идеалното. Беше взел под наем двутонен товарен камион, който в момента беше паркиран на алеята му за коли. Ангажирал бе и двама професионални шофьори, които да го закарат до Ню Орлиънс, Щяха да тръгнат утре. Задната част на камиона щеше да бъде пломбирана и дори шофьорите да видеха съоръжението, нямаше да знаят какво представлява.
Фактът, че оставяше бомбата в чужди ръце, тормозеше Ландър. Но нямаше как. Фазил и Далия не можеха да карат камиона. Ландър беше сигурен, че властите бяха разпространили снимките и описанията им в целия североизток. Фалшифицираната международна шофьорска книжка на Фазил положително щеше да привлече вниманието, ако полицията го спреше. Далия щеше да е прекалено необичайна гледка зад волана на такъв камион. Щяха да й подсвиркват на всяка квачка. Освен това Ландър искаше тя да е с него.
Ако можех да се доверя на Фазил да отиде в Ню Орлиънс, сега Далия щеше да е при мен, мислеше Ландър с озлобление. От момента, в който арабинът обяви, че няма да присъства на удара, загуби вяра в него. Ландър се зарадва на презрението към Фазил, което блесна в очите на Далия. Фазил беше отишъл уж да организира нещо на летището — Далия се беше погрижила двамата с Ландър да не остават сами в къщата.
В списъка на Ландър оставаше още едно нещо за купуване — мушама, с която да обвие гондолата. Беше пет без петнайсет. Магазинът още беше отворен. Щеше да успее.
Двайсет минути след като излезе, Маргарет Фелдман, бивша Маргарет Ландър, паркира пикапа си до големия камион в алеята на Ландър. Поседя за момент в колата, загледана в къщата.
Виждаше я за първи път след развода и повторния си брак. Никак не й се влизаше вътре, но кошчето и детската количка по право бяха нейни, а след няколко месеца щяха да й потрябват и твърдо беше решила да ги вземе. Беше звъняла по телефона, за да се увери, че Майкъл не е вкъщи. Не искаше да гледа как плаче за нея. Навремето, преди срива си, беше силен и горд мъж. По свой начин още хранеше любов към спомена за него. Беше се постарала да забрави нездравото му поведение в края на съвместния им живот. Но още сънуваше котенцето, още го чуваше в съня си.
Преди да излезе от колата, Маргарет се огледа в огледалцето, приглади русата си коса и провери дали зъбите й не са изцапани с червило. Направи го автоматично, както изключваше двигателя на колата. Надяваше се, че няма да се изцапа, докато товари количката и кошчето в пикапа. Всъщност редно беше Роджър да дойде с нея. Но той смяташе, че не бива да влиза в къщата на Ландър в негово отсъствие.
Преди Роджър не разсъждаваше така, сухо помисли тя. Защо му трябваше на Майкъл да се бие тогава? Е, вече беше свършено.
