— Знаете ли, известно време се колебаеха дали да играят тук мача за Суперкупата. И сега са на червено, защото градската управа реши, че ще е кофти да се играе при незавършен купол. Плащат по две надници и половина за работа през почивните дни. Напъват се да го завършат до пролетта. Нямам нищо против и аз да поработя в извънработно време.
Фазил отвори уста да го помоли да млъкне, но се отказа. Ако беше груб, шофьорът можеше да го запомни.
— Знаете ли какво стана с „Астродом’“ в Хюстън? Изпокараха се с „Нефтениците“ и сега те играят на стадион „Райс“. Нашите не искат това да се случи и тук. На този стадион трябва да играят „Светците“. Искат всички да видят, че работата напредва, и Националната футболна лига, и всички, тъй че работят и през празниците. Смятате ли, че и аз не бих поработил на Коледа и Нова година срещу две и половина надници? Ха. Старата и сама може да окача чорапите с подаръците.
Таксито взе завоя на магистрала 90, обърна се на северозапад и шофьорът намести козирката над очите си. Наближаваха стадион „Тюлейн“.
— Там, отляво, е Колежът на урсулинките. От коя страна на стадиона да ви сваля, на улица „Уилоу“ ли?
— Да.
Гледката на огромния сиво-бежов стадион възбуди Фазил. Филмите от Мюнхен се завъртяха в главата му.
Беше наистина огромен. Фазил се сети за първия самолетоносач, който видя в живота си. Издигаше се нагоре до безкрайност. Фазил слезе от таксито, фотоапаратът му се удари във вратата.
Югоизточната врата беше отворена. Работниците по поддържането сновяха напред-назад, улисани в последните приготовления за мача. Фазил беше приготвил журналистическата си карта. Документите му бяха същите, с които замина на Азорските острови. Никой не го спря. Надникна в обширните сенчести пространства под трибуните, прилични на плетеница от железа. Излезе на терена.
Колко голям беше! Размерът му го въодушеви. Изкуственият торф на игрището беше съвсем нов, белите цифри светеха ма зеления фон. Стъпи на торфа и за малко не отскочи назад. Беше мек като плът. Фазил прекоси терена, усещаше присъствието на безкрайните редици от места. Трудно се минава през центъра на стадион, дори да е празен, без да изпиташ усещането, че те наблюдават. Забърза към западната част и се покатери на трибуната към ложите за журналисти.
Застана високо над игрището и заоглежда кривата на стадиона. Припомни си съответстващата крива на бомбата и ме можа да не изпита възхищение от гения на Майкъл Ландър.
Стадионът се простираше открит към небето, лабиален, пасивен, замрял в очакване. Мисълта за тези трибуни, претъпкани с осемдесет хиляди деветстотин осемдесет и пет души, шаващи по местата си, трибуни, врящи от живот, изпълни Фазил с чувство, подобно на сладострастие. Това бе открехнатата врата за въздействие върху Военния дом. Скоро тези открити пространства щяха да гъмжат от хора, щяха да са пълни с очакване.
— Кус умак — изсъска Фазил. Това беше древна арабска ругатня, която значеше „вулвата на майка ти“.
Започна да обмисля различни възможности. Всяка експлозия във или близо до стадиона щеше да гарантира заглавия по първите страници в цял свят. Вратите не бяха от особена важност. Камионът можеше да пробие през един от четирите входа и да излезе на терена преди взрива. Положително щеше да има много убити, но голяма част от ударната вълна щеше да отиде за издълбаване на кратер в земята. Съществуваше и проблемът с трафика в малките задръстени улички около стадиона. Ами ако пред входовете имаше паркирани линейки? Ако присъстваше президентът, на входовете щеше да има въоръжена охрана. Ами ако застрелят шофьора, преди да е задействал детонаторите? Кой щеше да кара камиона? Разбира се, не той. Значи Далия. Имаше смелостта да го направи, в това поне нямаше съмнение. След това на пресконференцията си в Ливан щеше да я похвали посмъртно.
Може би някаква специална кола, например линейка, би имала по-добра възможност. Можеше да нахлуе на терена с виеща сирена.
Но гондолата беше твърде голяма за обикновена линейка, а камионът, в който беше сега, изобщо не приличаше на кола със специално предназначение. Можеше обаче да мине за камион с телевизионно оборудване. Все пак по-добре да е линейка. Значи можеше да боядиса някой фургон в бяло и да му изрисува червен кръст. Каквото и решение да вземеше, трябваше да бърза. Оставаха четиринайсет дни.
Празното небе притискаше Фазил, застанал на последния ред на трибуната, вятърът си играеше с яката на палтото му. Какъв лесен достъп открива това небе, мислеше горчиво той. Качването на бомбата на самолет и или отвличането на самолет беше изключено. Дори да успееше по някакво чудо да качи гондолата като товар, не беше сигурен, че Далия ще може да принуди пилота да прелети толкова ниско над стадиона, дори с опрян в слепоочието пистолет.
