Гласът от другата страна прозвуча тихо, сякаш мъжът се стараеше да шепне.
— Може да не намерим такъв човек. Много е трудно. Шест дни са нищо.
— Ако не пристигне дотогава, идването му е безпредметно. Загубата ще е огромна. Трябва да пристигне. Потърсете ме след двайсет и четири часа на алтернативния телефон. Приоритетът е абсолютен.
— Разбирам — рече гласът, намиращ се на шест хиляди мили.
Връзката прекъсна.
Фазил се отдалечи от телефона и излезе с бързи крачки. Беше ужасно опасно да се свързва директно с Близкия изток, но липсата на време наложи поемането на този риск. Искането на пилот беше удар в мрака. Между федаините нямаше такива. Управлението на товарен хеликоптер с окачен тежък предмет беше изящно изкуство. Пилотите, които го владееха, бяха рядкост. Но либийците и преди се бяха притичвали на помощ на Черния септември. Нима полковник Кадафи не им беше помогнал при удара в Хартум? Оръжията, с които бяха избити американските дипломати, бяха вкарани контрабандно в страната с либийската дипломатическа поща. От либийската хазна в Ал Фатах годишно се вливаха трийсет милиона долара. Колко може да струва един пилот? Фазил имаше всички основания да се надява. Стига да можеха да го открият толкова бързо.
Шестдневният срок, на който наблегна, не беше съвсем точен, защото до мача оставаха две седмици. Но бомбата трябваше да се модифицира така, че да влезе в друг летателен апарат, а за това трябваше време и квалифицираната помощ на пилота.
Фазил беше претеглил отрицателните последици от провеждането на акцията без пилот и рисковете от поискването на такъв от Близкия изток на фона на великолепния резултат, който би бил постигнат. Разбра се, че си струва да рискува.
Ами ако телеграмата му, колкото и невинно да звучеше, бъде заловена от американските власти? Ами ако кодът на телефонните номера беше известен на евреина Кабаков? Фазил знаеше, че вероятността е минимална, но все пак беше неспокоен. Властите положително търсеха експлозива, но не знаеха естеството на мисията. Нищо не навеждаше на мисълта за Ню Орлиънс.
Дали Ландър не бълнува, докато е в безсъзнание? Глупости. Хората вече не лежат в безсъзнание от треска. Но лудите понякога буйстваха, със или без висока температура. Ако започнеше да дърдори, Далия щеше да го убие.
В същия момент в Израел ставаха събития, които щяха да имат много по-голямо влияние върху искането на Фазил, отколкото целият, авторитет на покойния Хафез Наджир. На самолетната писта близо до Яфа четиринайсет израелски летци се качваха в кабините на седем бомбардировачи „Фантом“. Те се понесоха по пистата, а топлината така разкриви въздуха зад тях, че заприлича на счупено стъкло. Префучаха по двойки по асфалта и отскочиха към небето с дълъг, отвесен завой, който ги изпрати над Средиземно море, на запад към либийския град Тобрук, със скорост, надвишаваща два пъти скоростта на звука.
Летяха да отвърнат на удара с удар. В Рош Пина още димяха развалините на жилищен блок, улучен от снарядите на руска „Катюша“, предоставена на федаините от либийците. Този път ответният удар нямаше да е срещу базите на федаините в Ливан и Сирия. Сега щеше да пострада доставчикът.
Трийсет и девет минути след излитането летецът-водач засече либийски товарен кораб. Точно където бяха казали от Мосад — на четирийсет километра от Тобрук, и пътуваше на изток, тежко натоварен с оръжия за партизаните. Но трябваше да се уверят в това. Четири „Фантом“-а останаха на същата височина, за да охраняват другите три от евентуално нападение на арабите. Трите самолета се спуснаха надолу. Водачът намали скоростта до двеста възела и прелетя на шейсет метра над кораба. Нямаше грешка. Тогава трите машини се понесоха надолу, пуснаха бомбите и рязко се издигнаха обратно в небето. В кабините не се понесоха победоносни викове, когато корабът лумна като огнен балон. На връщане израелците наблюдаваха с надежда небето. Щяха да се почувстват по-добре ако насреща им излезеха МИГ-овете.
След това нападение Революционният команден съвет на Либия бе обзет от гняв. Никога нямаше да се разбере кой от членовете на Съвета е знаел за удара на Ал Фатах в Съединените щати, но някъде в разгневените зали на Бенгази машината се завъртя.
Израелците бяха ударили със самолети, предоставени им от американците.
Самите израелци го бяха казали: „Да пострада доставчикът.“
Тъй да бъде.
— Казах му да си легне, но той заяви, че му е наредено да ви връчи лично пратката — говореше военният аташе полковник Вайсман на Кабаков, докато вървяха към залата за съвещания в израелското посолство.
Когато Кабаков отвори вратата, младият капитан клюмаше в креслото, но щом ги видя, скочи на крака.
— Майор Кабаков, аз съм капитан Райк. Пратката от Бейрут, сър.
Кабаков надви желанието си да грабне кашона и да го отвори. Райк беше изминал дълъг път.
— Помня ви, капитане. Бяхте на батареите в Канабе. — Ръкуваха се. Младежът бе очевидно поласкан.
