Черна вечер полностью

— Само затвори вратата.

Те се втренчиха в русокосия.

— Хей, момчета, тъкмо преглеждах счетоводните ви книги. Каква бъркотия. Пестене на бетон. И нискокачествена изолация. Просто не знам какво ще правим. Предстои ни много работа.

Върху документите падна капка сос.

— На нас?

— Разбира се, нали сме съдружници.

— Какви сме?

— Инвестирах получените от вас пари.

— В какво?

— В застраховка за живот. Нали ви казах, че съм завършил бизнес мениджмънт? Реших, че професията на наемен убиец не ми допада. Така че отидох при специалист. В наши дни един висшист трябва да постъпи така, ако иска да си намери работа.

— Специалист?

— Истински наемен убиец. В случай че ме премахнете, ще ви сполети същото.

Макензи усети бодежи в сърцето. Язвата на Долан се обади.

— И така, вече сме партньори. Вижте, дори поръчах няколко визитки.

Той им подаде една, омацана по ръба със сос от тако.

А отдолу:

Не използвам често хумор в прозата си. Разказът, който прочетохте току-що, е едно от изключенията. По-късно ще откриете и други. В следващата история от този сборник обаче няма да намерите нито капчица хумор. Мрачна и обезпокоителна, тя е в унисон с „Капка след капка“. „Черна вечер“ е част от серията разкази за къщи, за първи път се появи на бял свят през 1981 година в антологията „Ужаси“ под редакцията на Чарлс Л. Грант и постави началото на дългогодишното ми приятелство с Чарли. Този даровит писател издаде едни от най-забележителните антологии на черния съспенс през седемдесетте и осемдесетте години, в това число високо ценената поредица „Сенки“. Една от причините да не напиша нито един разказ между 1971 и 1981 бе, че нямаше пазар за типа разкази, който исках да пиша. Когато научих за антологиите на Чарли, открих в негово лице един събрат по душа. Много от новелите в този сборник бяха публикувани в изданията на Чарли. Ето защо, редом с цял куп други автори на трилъри, аз съм му длъжник.

И така, всички отидохме там. Виждам, че си изнервен колкото бяхме и ние тогава, затова ще ти кажа веднага, че имаш право. Къщата се намираше в най-западналия квартал на града. Казаха ми, че през двайсетте години на века е била сред най-красивите сгради, но жалузите на прозорците й отдавна бяха изпадали; верандата се бе наклонила на една страна; боята, която бе напукана и се лющеше, навярно някога е била ослепително бяла, ала сега в здрача изглеждаше сива. Къщата бе триетажна — с фронтони, комини, капандури и балкони. И в наши дни не всеки може да си позволи такъв голям дом, а онзи, който го е построил навремето, трябва да е бил много богат. Каква ти къща, цял замък, макар и грохнал от старост. Представих си с тъга колко разочаровани щяха да бъдат първоначалните собственици, ако можеха да видят каква метаморфоза бе претърпяла някогашната им гордост. Но те навярно бяха умрели, и то отдавна, така че това нямаше значение. От значение беше само вонята.

Като казвам, че отидохме там, имам предвид помощник-шерифът, докторът и моя милост. Стояхме зад полицейската кола и се взирахме в мрачната, притихнала, грохнала от старост постройка. Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха силуетите на съседите, застанали на верандите на своите също толкова зле поддържани, някога красиви къщи. Задържахме дъха си и тръгнахме към градинската портичка, която се откачи от пантите си, щом я бутнах. Запътихме се към предното стълбище. Във фугите между плочите на алеята растяха бурени, дворът беше занемарен. В този миг слънцето се скри зад хоризонта и въздухът сякаш изведнъж захладня. Включихме фенерчетата си, за да прогоним падналия мрак, и се изкачихме по напуканите, скърцащи стълби върху верандата, където се наложи да заобиколим няколко счупени дъски. Пред входната врата имаше купчина вестници. Надникнахме през мръсните стъкла на прозорците, но тъмнината във вътрешността на къщата беше непроницаема. Натиснах звънеца. Прозвуча монотонен, безрадостен звук. Без ехо.