Постройката остана тъмна. Не се чу шум от приближаващи стъпки. Натиснах повторно звънеца и зачакахме някой да отвори.
— Какво ще правим сега? — попита нервно помощник-шерифът.
— Ще почакаме още малко. Все пак собствениците са стари хора — отвърнах аз. — Пък може и да не са си у дома.
— Къщата има само един собственик — обади се докторът.
— Какво?
— Тук живее само една старица. Казва се Агнес и трябва да е поне на осемдесет.
— В такъв случай може би спи.
— Не ми се вярва. Нали затова дойдохме.
Натиснах отново звънеца. Доскоро живеех в голям град. Преселих се със семейството си в това малко градче, защото се надявах, че тук животът е по-спокоен. И понеже бях новият шериф, изобщо не изгарях от желание да настройвам местните хора срещу себе си, като безпокоя една старица.
Вонята беше все така нетърпима. Повдигаше ми се, ноздрите ми потръпваха от отвращение. Така или иначе, не можех да пренебрегна настойчивите обаждания на съседите.
— Добре, да влизаме.
Натиснах дръжката. Вратата беше заключена. Блъснах я с рамо. Отвори се съвсем лесно, почти безшумно, сякаш касата беше от картон, който се съдра под силата на удара ми. Дървото беше изгнило.
— Има ли някой? — извиках аз.
Мълчание.
Спогледахме се и влязохме вътре. Коридорът беше прашен, вонята — по-силна.
Тръгнахме напред, като осветявахме пътя си. Всекидневната или това, което, струва ми се, някога са наричали салон, се намираше вдясно, зад овален вход. Помещението беше пълно с купчини вестници, които се извисяваха над главата ми. Между тях имаше проход, колкото да мине човек, хартиените колони от двете му страни се бяха наклонили застрашително, сякаш щяха да се срутят всеки миг.
— Сигурно това е източникът на вонята — казах на доктора. — Всичките тези влажни, мухлясали вестници. Когато плесенясат…
— Но ти не мислиш така.
Минахме през друг овален вход.
— Има ли някой вкъщи?
Видях покрит с паяжини роял. Фенерчето ми освети още струпани на купчини вестници.
— Изглежда са ги колекционирали. Щом остареят, някои хора… — Гласът на помощника ми заглъхна и той се разкашля, задавен от вонята.
— Ще трябва да претърсим къщата стая по стая –обърнах се към спътниците си аз.
Качихме се на тавана и тръгнахме надолу. Вестници, от 1929 и 1936, всяка стая посветена на отделна година, от 1942 и 1958. Най-накрая на втория етаж открихме спалня, която изглеждаше нормално, тоест вътре нямаше вестници. За сметка на това обзавеждането й беше от двайсетте години, или поне така предположих. Балдахинът на леглото, абажурите от матово стъкло и грубите калъфи от зебло, които покриваха столовете, със сигурност бяха останки от друго време.
Никой не бе спал в леглото. Пробвахме да светнем лампите, но безуспешно.
— Сигурно не си е платила сметката за тока — каза помощникът ми и отново избухна в кашлица.
Навсякъде прах, паяжини и онази натрапчива, всепроникваща смрад. Слязохме на първия етаж. Мазето е мястото, което подозирате, че трябва да проверите първо, но винаги оставяте за накрая.
Опитах се да запазя присъствие на духа и отворих вратата на избата. Вонята се усили и ни обви като воал. Спуснахме се бавно по скърцащото стълбище.
Аз съм трениран наблюдател. Обучен съм да не се поддавам на емоции, а да анализирам видяното. Но това не е лесно, особено когато си на тъмно и не можеш да осветиш с фенерчето си повече от един предмет наведнъж, а ужасът ти непрекъснато расте и идва момент, в който ти се струва, че вече не издържаш.
Първо виждаш обезглавеното женско тяло да лежи на пода, а вонята е като от гниещи картофи, втечнили се в кората си. От него се е изляла някаква течност. Желанието ти да повърнеш е непреодолимо.
После импулсивно вдигаш лъча на фенерчето и осветяваш висящата във въжена примка глава — дългата бяла коса, полуразложеното лице с хлътналите страни и превърналите се в желе очи.
Но това не е всичко, защото още веднъж без някаква обяснима причина, сякаш предварително знаеш, че ще са там, насочваш фенерчето към дъното на мазето, към малка масичка за кукли, наредена с прибори за чай, и столче, за което е завързано още едно полуразложено тяло, този път детско — на малко момиченце. Разбираш го от дългата коса, панделката и роклята; но не и от лицето, защото то е наядено от насекоми. Забелязваш още една подробност — облеклото на момичето принадлежи на отминала епоха: сламена шапка, високи обувки с копчета, пожълтял кринолин, проядена от молци официална сатенена рокля; то сякаш носи маскараден костюм или е било принудено да играе роля, която не му е харесвала — панделката около врата му е толкова стегната, че почернелият му език е изплезен навън.
— Господи! — простенва зад гърба ми помощник-шерифът и стомашният сок, който се качва в устата ми, е горчив и парещ.
— Добре, помогнете ми да разбера тази бъркотия.
Намираме се в моя офис, светлината на лампите ми се струва болезнено ярка след мрака в къщата. Въпреки че нощта навън е студена и ветровита, аз съм отворил всички прозорци и съм пуснал вентилатора, само и само да прогоня от себе си спомена за вонята.
