Черна вечер полностью

— Моля те, послушай ме! — казах й трескаво аз. — Вслушай се в думите ми. Знам, че ме мислиш за луд, но, за бога, просто го направи. Не мога да докажа нищо, но знам, че си в опасност. Както и аз. Трябва да напуснеш града заедно с децата. Трябва да се скриете някъде. Довечера, в три часа, тя ще дойде в къщата.

Тя ме гледаше със съжаление.

— Ще го направиш, нали? Обещай ми!

Джийн видя страданието, изписано на лицето ми и кимна.

— А може да не припари до къщата. Тя, изглежда, знае всичко. Може да знае, че съм в болницата. Може да дойде направо тук. Трябва да избягам. Не съм сигурен как, но по-късно, след като си тръгнеш, ще намеря начин да се освободя от тези колани.

Джийн ме погледна с тъга и промълви обезсърчено:

— Чък.

— Ще проверя вкъщи. Ако все още сте там, ще се разстроя, и то много.

— Обещавам. Ще взема Сюзан и Ребека и ще заминем някъде с колата.

— Обичам те.

Джийн се разплака.

— Ами ти? После как да те открия?

— Ако преживея тази нощ, ще ти оставя съобщение.

— Как?

— Във Факултета по английски език. Ще оставя съобщението на секретарката.

Тя се наведе да ме целуне, като ридаеше, сигурна, че съм си изгубил ума.

Пристигнах вкъщи малко след здрач. Джийн беше изпълнила обещанието си и беше заминала заедно с децата. Качих се на двуместната си кола и се отправих към междущатската магистрала.

Чикаго. В три часа сутринта телефонът в хотелската ми стая иззвъня. Беше Сам. Обаждаше се от Айова Сити. Била чула гласа ми. Аз съм й съобщил къде се намирам. Беше разстроена и ядосана.

— Кажи ми защо бягаш.

Напуснах Чикаго посред нощ, като карах, докато умората не ме принуди да спра. В един часа сутринта наех стаята в този хотел. В Джонстаун, Пенсилвания. Не мога да заспя. Мъчи ме ужасно предчувствие. Снощи Сам повтори: „Скоро ще бъдем заедно.“ Листовете, на които пиша, открих в това бюро.

Господи, вече е три часа. Моля се да видя изгрева на слънцето.

Почти четири е. Тя не се обади. Не мога да повярвам, че съм успял да се измъкна. Не свалям очи от телефона.

Стана четири. Мили боже, някой звъни.

Току-що ми хрумна нещо. Сам се е самоубила в един часа. Тогава в Айова е било три заради разликата във времевите пояси. Но аз се намирам в Пенсилвания. На изток. В различен времеви пояс. Когато в Калифорния е един часа, в Пенсилвания е не три, а четири.

Звъненето продължава. Осъзнах и нещо друго. Този хотел е необичаен, проектиран е като жилищен блок.

Звъненето ли?

Бог да ми е на помощ. Защото това не е телефонът. Звъни се на вратата на стаята ми.

Както споменах в резюмето на „Гласът, който ме преследва“, обширните незаселени пространства в Средния Запад могат да всяват ужас и страхопочитание. Когато живеех в Пенсилвания, си мислех, че знам какво е гръмотевична буря. Но тогава още не се бях сблъсквал със страховитите гръмотевични бури в Айова. Както отбелязва главният герой на този разказ, айовските смерчове могат да бъдат високи цели седем мили. Когато тамошните синоптици съобщят за приближаваща се буря, вие вземате предупреждението им на сериозно. Зелено небе. Ветрове, които достигат скорост от осемдесет мили в час. Внимавайте! Едно лято върху къщата ми три пъти падна гръмотевица. Докато лежах буден в леглото си (беше три часа сутринта), а прозорците се тресяха от силата на гръмотевичната буря, ми хрумна тази история. През 1984 г. разказът „Бурята“ беше публикуван в антологията „Най-добрите фентъзи разкази на годината“.

Гейл я забеляза първа. Тя излезе от мотела и тръгна към паркинга, където двамата с десетгодишния ни син Джеф товарехме багажа ни в колата. Всъщност аз товарех, а Джеф вещо ме надзираваше, като ме съветваше с развълнуван глас къде ще е най-добре да поставя този куфар или онази раница. Като приключих, вдигнах поглед към мургавото му, обсипано с лунички личице и изсветлялата от слънцето коса и казах с усмивка, че без неговата помощ никога не бих могъл да се справя.