То беше претъпкано. Непрекъснато прииждаха нови мокри до кости пътници, като проклинаха времето. От дрехите им капеше вода, докато се тълпяха на рецепцията да искат стаи.
Пробих си път през тях, спрях пред голямата остъклена врата и се загледах в най-поройния дъжд, който някога бях виждал. Дочух воя на вятъра, въпреки шумните възклицания на тълпата.
Посегнах към дръжката.
И се поколебах. Наистина не ми се щеше да излизам навън.
Мършавият администратор, с когото бях разговарял преди час, внезапно изникна до мен.
— Може би това не представлява интерес за вас — започна той.
Погледнах го объркано и се намръщих.
— Наемат стаите ни с такава скорост, че скоро всички ще бъдат заети. Но честното си е честно. Вие дойдохте тук първи. Запазих ви стая. В случай че решите да останете.
— Оценявам загрижеността ви. Но ние смятаме след малко да тръгваме.
— На ваше място бих погледнал пак навън.
Послушах го. Пред очите ми едно дърво падна разцепено от мълния. Стъклото се разтресе от последвалия гръм.
„Парна баня — помислих си аз. — Цвърчаща пържола. Топли одеяла, докато дрехите ми изсъхнат.“
— Промених решението си. Ще вземем онази стая.
Гръмотевици разтърсваха сградата през цялата нощ. През спуснатите пердета проблясваха светкавици. Спах неспокойно и се събудих с главоболие. Беше шест часа сутринта и все още валеше.
По радиото гласът на синоптика звучеше смутено. Въпреки пращенето на станцията, успях да разбера, че Гранд Айлънд преживявял най-лошата буря в историята си. Улиците били наводнени, каналите — запушени, избите преливали. Било обявено бедствено положение, щетите били за милиони. Самата буря била истинска загадка. Обхващала район само от половин миля и стояла на едно и също място. Извън пределите й небето над Гранд Айлънд било ясно и безоблачно.
Това последно изявление бе единственото, което ме интересуваше. Облякохме се набързо и слязохме долу да закусим. Оставихме ключа от стаята си на рецепцията малко след седем.
— Ще пътувате в този дъжд? — Администраторът поклати глава, но прояви достатъчно такт да не добави „Вие сте луди“.
— Чухме по радиото, че бурята свършва на половин миля оттук — отвърнах аз.
Нямах нищо против да останем още, но Гейл не се чувстваше добре. Нейният страх от бури — постоянните светкавици и гръмотевици, — я бе докарал до ръба на нервна криза.
— Да се махаме оттук — беше ми се примолила тя.
Тръгнахме.
И за малко да не стигнем до магистралата. Колата беше затънала до тасовете във вода. Делкото беше мокро. Едва не изтощих акумулатора, преди да успея да запаля мотора. Спирачката беше подгизнала и отказа още докато напускахме паркинга пред мотела. Колелата буксуваха. Заслепен от дъжда, завих рязко, за да не се блъсна в неясните очертания на един изоставен камион, и подминах изхода за магистралата. Върнах се назад и едва не паднахме в канавката. Най-накрая се изкачихме на естакадата, като оставихме потопа под нас и продължихме по междущатския път с двайсет мили в час.
Джеф беше пребледнял. Предишните дни му бях купил няколко комикса, но той беше прекалено уплашен, за да ги чете.
— Наблюдавай километража — казах му аз. — Следи числата. След половин миля няма да има и помен от бурята.
Започнах да отброявам изминатите метри заедно с него:
— Сто, двеста, триста…
Бурята се усили и небето притъмня още повече.
— Четиристотин, петстотин, шестстотин…
Числата заседнаха в гърлото ми като парчета стъкло.
— Но, татко, вече изминахме половин миля, а още вали.
— Потрай още малко.
Но вместо да свърши, бурята ставаше все по-лоша. Бяхме принудени да спрем в Линкълн. На следващия ден бурята продължаваше да беснее със същата сила. Побързахме към Омаха. При нормални обстоятелства можехме да изминем разстоянието от Колорадо до дома ни в Айова Сити за два дена мързеливо шофиране.
Но
Дъждът плющеше по прозорците. Барабанеше по покрива. Пречеше ми да заспя. Когато погледнах навън, видях, че от стрехите се лееше същински водопад. Мълния удари електрическия стълб. Отпуснах се на колене и си припомних всяка молитва, която някога бях учил, после започнах да си съчинявам.
На сутринта отново имаше ток. Телефонът все още работеше. Гейл позвъни на една своя приятелка и й зададе въпрос. Докато слушаше отговора, забелязах как лицето й се навъси и очите й се присвиха. Тя промърмори „Благодаря“ и затвори.
— Тук е било сухо — каза жена ми. — До осем часа миналата нощ, когато е започнала бурята.
— Тогава пристигнахме и ние. Господи, какво става?
— Съвпадение. — Гейл се намръщи. — Бурята се е придвижвала в нашата посока. Опитвахме се да я избегнем. Вместо това сме я следвали.
Хладилникът беше празен. Казах на Гейл, че ще отида да купя храна и предупредих Джеф да не излиза от къщата.
— Но аз искам да се видя с приятелите си.
