— Гледай телевизия. Не излизай, преди да е спряло да вали.
— Няма да спре.
Замръзнах.
— Защо мислиш така?
— Не и днес. Небето е твърде тъмно. Дъждът е прекалено силен.
Кимнах с облекчение.
— Тогава се обади на приятелите си по телефона. Но не излизай навън.
Отворих вратата на гаража и погледнах пороя. Не бях виждал слънцето от осем дни. Обзе ме униние. Дъждовните струи взеха да падат косо и ме опръскаха.
Изкарах колата от гаража и пороят ме погълна.
Когато се върнах, Гейл не беше на себе си от радост.
— Спря преди четирийсет минути — посрещна ме тя с усмивка на облекчение.
— Но не и където бях аз.
Най-близкият супермаркет се намираше на половин миля от дома ни. Когато се вмъкнах вътре през свистящата автоматична врата, бях мокър като кокошка, въпреки дъждобрана и чадъра си. Докато се борех да си поема глътка въздух и се опитвах да затворя чадъра, бях промърморил нещо на продавача за проклетия безкраен дъжд.
Мъжът ме бе изгледал учудено и бе отвърнал: „Че той започна само преди минута!“
Побиха ме тръпки, но не от водата, която капеше от мен.
Гейл се ослуша и пребледня. На лицето й се изписа ужас, примесен с недоверие.
— Ти си дойде и бурята отново започна.
Внезапно дъното на подгизналата ми торба се скъса и покупките се изсипаха с трясък на пода. Но вместо да събера разсипаните пакети и консерви, аз се втурнах към радиото и потърсих станция, по която съобщават времето. В прекъсвания от статично пращене глас на синоптика звучеше същото недоумение, което бях доловил в гласовете на колегите му от Небраска.
И коментарът му не бе по-ръзличен. Бурята била истинска загадка. Била широка само половин миля и стояла на едно и също място. Навсякъде другаде небето било ясно и безоблачно. Но въпреки малкия си обхват, това била най-страховитата буря в историята на Айова Сити. Улиците били…
Изключих радиото.
Излъгах Гейл, че отивам в кабинета си в университета да проверя дали имам поща. Мотивът ми беше друг, но се надявах, че тя няма да се досети.
Гейл понечи да каже нещо, но в кухнята влезе Джек.
— Ще ме закараш ли до Фреди, татко?
Лицето му беше толкова мрачно, че сърце не ми даде да кажа „не“.
Паркингът на университета беше изпъстрен с мокри петна. Но локви нямаше. Може би защото се намираше точно на половин миля от дома ми. Влязох в сградата на Факултета по английски език и попитах секретарката дали е валяло, преди да дойда, въпреки че много добре знаех отговора.
— Не, господин Прайс. Небето беше ясно през цялата сутрин. Дъждът току-що започна.
Обадих се вкъщи от кабинета си.
— Дъждът спря — съобщи ми Гейл. — Няма да повярваш колко е красиво небето. Ясно и слънчево.
Погледнах през прозореца бурята, толкова черна и грозна, че едва успях да различа бялата пяна по повърхността на сърдитата, разбушувала се река.
Змията на страха се сви на кълбо в стомаха ми, после изсъска и ме клъвна.
Моделът беше винаги един и същ. Бурята ме следваше, където и да отидех. Щом тръгнех нанякъде и тя тръгваше с мен. И не спираше да вилнее. Изминаха девет дни. После десет. Единайсет. Дванайсет. Избата ни се наводни, както и избите на всички съседи в квартала. Настилката на улиците взе да пропада. Имаше кални свлачища. Чакълът бе отнесен. Таваните капеха. Падаха носещи стени. Мълнии удряха електрическите стълбове толкова често, че храната във фризера ни се развали. Палехме свещи. Добре, че печката ни беше газова, иначе нямаше да можем да си готвим. Както в Гранд Айлънд, и тук бе обявено бедствено положение. Щетите бяха толкова големи, че не можеха да бъдат пресметнати.
Но от всичко най-много ме тормозеше въздействието на бурята върху Гейл и Джеф. Понеже постоянно беше влажно и студено, те настинаха. И аз подсмърчах и кихах, но състоянието на Гейл се влошаваше с всеки изминал ден. В сивите й очи се четеше отчаяние. От присъщата й енергия не беше останала и следа. Непрекъснато се навличаше с пуловери и разтриваше отмалелите си ръце, които я боляха.
Джеф си лягаше по-рано от обикновено. Спеше до късно. Изглеждаше отслабнал. Под очите му имаше тъмни сенки.
И сънуваше кошмари. Заедно с трясъка на гръмотевицата ни събудиха виковете му. Токът отново беше спрял. Двамата с жена ми грабнахме по едно фенерче и се втурнахме към стаята му.
— Събуди се, Джеф! Това е само сън.
— Индианецът! — изстена синът ми, като търкаше уплашените си очи. Грохотът на нова гръмотевица го накара да подскочи.
— Какъв индианец? — попитах аз.
— Той те предупреди.
— Виж, не знам…
— В Колорадо. — Гейл се обърна рязко към мен и аз се стреснах колко хлътнали изглеждаха бузите й в мрака. — Танцуващият за дъжд.
— Имаш предвид онзи вещер?
По време на пътешествието ни бяхме спрели в западнало пустинно градче, за да заредим колата с бензин, и бяхме видели малка групичка туристи, които разглеждаха някаква индианска сергия. Колиба, разнебитени маси, по тях — огърлици, тъпани, колани. Присъединих се към неколцината зрители, обзет от скептицизъм. Мършав индианец с вид на столетник, облечен в протрити избелели одежди, напяваше някакви безсмислици, докато танцуваше в прахта около кръг от камъни.
