Те оставиха пушките, защото само щяха да им пречат при пълзенето, и се отдалечиха. Естествено вместо откраднатите свои пушки те временно бяха взели назаем други две от инженера. Най-напред Винету поведе своя бял приятел през гората, без да проявява особена предпазливост. Така вървяха около десетина минути, а след това стигнаха до едно място, където изправените дървета свършваха, но пък пред погледите им се откриха много повалени стволове. Горските великани лежаха безобразно запокитени един до друг или един върху друг с огромни стърчащи коренища и изпочупени и смачкани корони. Това беше бурелом, един от онези „хърикейни“, тъй често срещани особено в южните райони на Дивия запад. Хърикейнът е внезапно разразил се ураган, който преминава над една сравнително тясна и ясно очертана ивица земя, като поваля всичко по пътя си, а „хърикейн“ се нарича също и опустошената местност от подобна буря, която в Средна Америка има далеч по-разрушителна сила.
Между запокитените на земята и вече изсъхнали дървета беше избуяла нова, млада, твърде гъста и висока растителност, толкова гъста, че изглеждаше непроходима дори за дивеча.
— Оттук ли? — попита Олд Шетърхенд. — Винету кимна потвърдително и тихо добави:
— Отляво се издигат скалите, невъзможно е да ги изкачим. Отдясно отвъд този гъсталак се простира прерията, където пасат конете на неприятелите ни. Там пазачите им сигурно ще ни забележат. От другата страна на хърикейна, който тук не е по-широк от двеста крачки, бивакуват воините на команчите. Следователно ни се налага да минем през гъсталака.
— Моят червенокож брат стигна ли до другата му страна?
— Да. Моят бял брат съвсем скоро ще види скритата пътечка, която трябваше да проправя с ножа си.
— Знаеш ли къде точно се намира вождът?
— Да. Може би ще успеем да се промъкнем толкова близо до него, че да чуем какво говори.
Той направи десетина крачки покрай бурелома, после легна на земята и се вмъкна между гъсталака от листа и клони. Олд Шетърхенд не се поколеба да пропълзи подир него. Ето че и в този случай се видя какви несравними качества притежаваше вождът на апачите. С помощта на ножа си той беше проправил път, широк две стъпки, като бе отрязал изпречилите му се по-големи или по-малки клони и филизи, внимателно ги беше натиснал да легнат на земята, оставяйки при това достатъчно шума, която образуваше покрив над главите им и напълно прикриваше тайната пътечка. Беше се оказало невъзможно да пресече пътя в права посока. Той извиваше ту наляво, ту надясно около рухнали дървета, после пак водеше ту на една, ту на друга страна според възникналите пред апача препятствия било от терена, било от хаотично оплетената растителност. За преодоляването на всички тези трудности е било необходимо такова напрежение на силите, което удиви дори Поразяващата ръка. Извършената за толкова кратко време работа представляваше майсторско изпълнение, постижимо и възможно само за ръцете на един Винету.
Тъй като апачът бе свършил чудесна работа, не беше нужно да използват ножовете си и трябваше да насочат вниманието си единствено към това да не разлюлеят някой клон който да ги издаде. По пътя си срещнаха две змии, отровни змии. Първата избяга, а втората бе убита от Винету с бърз и точен удар на ножа. След като измина доста време, най-сетне апачът обърна глава към спътника си и посочи към носа си. Олд Шетърхенд разбра нямата му подкана и бавно и внимателно пое въздух. Миришеше на дим от лагерен огън. Ловецът кимна с глава в знак на потвърждение. Двамата бяха близо до бивака на команчите.
Продължиха още малко нататък до едно място, където Винету бе направил тайната пътечка двойно по-широка. Той направи знак на спътника си да се приближи и щом белият ловец се озова рамо до рамо с него, му прошепна:
— Чува ли моят брат, че се намираме в непосредствена близост до враговете ни?
— Не — гласеше също така тихият отговор.
— Нужно е само да разтворим настрани малкото останали филизи между нас и команчите, и ще можем да ги видим.
— Но не се долавя и най-малкият шум. Не чувам никой да говори. Да не би да спят?
— Да. Почиват си, защото са яздили цяла нощ.
— Наистина е така. А вождът им сигурно съвсем е капнал, понеже снощи е яздил до Фъруд Камп, а после се е върнал обратно.
— Е, добре. Нека моят брат погледне колко близо сме до него, толкова близо, че почти можем да го докоснем с ръка!
