Метисът свърши доклада си и зачака да види какво ще каже дядо му. Черния мустанг седя с наведена глава доста време. После с бързо, енергично движение той я вдигна и хвърли изпитателен поглед наоколо. Думите му не можеха да се чуят от незвани хора, защото макар пристигането на метиса да бе издало на присъстващите воини, че сигурно се е случило нещо особено или пък предстои да се случи, все пак никой не се беше осмелил без специална подкана да се приближи до толкова уважавания и всяващ респект вожд. Ето защо никой не чу упреците, които внукът и подчиненият отправи към своя дядо и предводител. Със сподавен глас Токви Кава поде:
— Да, аз отмъкнах конете от склада. Илчи и Хататитла са толкова прочути жребци, че мъдростта на моята възраст се превърна в младежка глупост. Исках и трябваше да станат мои начаса, без да се замисля, че и бездруго днес заедно с пленниците щяха да ми паднат в ръцете. В жилите ти тече моята кръв и затова ти няма да кажеш на воините ни какви последици е имало прибързаното ми решение!
— Ще мълча — заяви младежът.
— Поразяващата ръка и Винету знаят ли — продължи вождът, — колко души са били вчера във Фъруд Камп?
— Да.
— А знаят ли и кои са били те?
— Не. Уверени са само, че са враждебно настроени индианци.
— Разбраха ли за намерението ни да нападнем лагера?
— Предполагат го.
— За такива мъже предположението е равно на сигурност. Подозират ли кога ще е нападението?
— Не. Но трябва да спомена, че открито ми подхвърлиха моето истинско име Ик Сенанда. Не повярваха, че се казвам Ято Инда.
— Значи те смятат за предател, така ли?
— Да.
— Но тогава сигурно са убедени, че си мой внук и че аз съм онзи, който се кани да нападне лагера им. Какво казаха за изчезването на трите си пушки?
— Техните пушки ли? — смаяно попита метисът. — Та нима са изчезнали?
— Да.
— Уф, уф. уф! Къде е станало това?
— Във Фъруд Камп. Аз ги намерих.
— Ти… си ги… намерил ли? Ти… ти? Пушките на Поразяващата ръка и Винету? — едва изрече метисът, безкрайно слисан.
— Аз! — кимна Токви Кава и очите му радостно заблестяха.
— Сребърната карабина на Винету?
— Да.
— Малката омагьосана пушка на Поразяващата ръка?
— Да.
— И големия Мечкоубиец?
— Също.
— Къде, къде са тези три безценни оръжия? Бързо ми кажи!
— Тук — отвърна вождът, посочвайки към вързопа.
— Уф, уф, уф! Днес великият Маниту гледа към воините на команчите с грейнало от благосклонност лице! Това е такава плячка, за която ще ни завиждат всички племена на червенокожата раса! Как попаднаха в ръцете ти тези несравними оръжия?
— Чрез крадци, които ги бяха вече отмъкнали, но ги принудих да ми ги дадат.
Той разказа случката, но само миг след като свърши, възкликна.
— Уф, уф! Не помислих за това. Поразяващата ръка и Винету си отидоха, макар че пушките им са откраднати. Нима не е подозрително? Дали не е някоя голяма хитрост? Тези двама мъже едва ли ще се разделят с оръжията си доброволно, напротив, ще рискуват всичко само и само да си ги възвърнат!
Внукът на вожда поклати глава и уверено каза:
— Нищо няма да рискуват, абсолютно нищо.
— Защо мислиш така?
— Всеки, който има здрав разум, ще си помисли същото. Как тези чакали станаха толкова прочути? Само с помощта на пушките си. С тях се превърнаха в герои, но без тях са нищо. След като са им откраднали оръжията, те сигурно чувстват, че вече не са в състояние да направят каквото и да било, че при нападението над лагера няма да могат да устоят, а неминуемо ще загинат. Ето защо избягаха толкова бързо. Сега вече знам защо са се отказали от ездата до Олдър Спринг и защо напуснаха Фъруд Камп толкова ненадейно. Разбрали са, че заедно с пушките са изгубили и цялата си сила, и че в една битка с нас са обречени на смърт. Страхът ги е подгонил да отидат колкото е възможно по-надалеч, страхът от нас и ужасът от сигурната гибел!
Убедеността и въодушевлението на младежа увлякоха стария и опитен вожд. Токви Кава изрази съгласието си:
— Уф, уф, ти каза истината! Причината е в страха им от нас и от нападението. Побързали са да избягат с вой като песове, които очакват да бъдат бити. Изплъзнаха ни се, но оръжията им останаха в ръцете ни. Сега непременно трябва да вземем скалповете на многобройните жълтокожи мъже. Като се разчуе, че искаме да нападнем лагера, ще изпратят хора да повикат помощ. Ето защо се налага да побързаме да се върнем във Фъруд Камп, преди да е дошла помощта. Нямаме време да останем тук да почиваме. Тъй като Поразяващата ръка и Винету няма да се появят тук, ние нямаме повече работа на това място и незабавно трябва да тръгнем на път. Вярно, че конете ни, а и ние самите сме изморени, но ако яздим така, че след залез слънце да достигнем мястото, наречено от бледоликите Бърч Хоул (Брезовата клисура, котловина. Б. пр.), конете ни няма да рухнат от изтощение под нас.
— Значи все пак ще последваш съвета ми и ще изчакаш в Бърч Хоул най-удобното време за нападение, така ли?
