— Уф, уф, уф! Но нали искаха да се отправят насам, към Олдър Спринг?! Какво ли може тъй внезапно да ги е накарало да тръгнат в съвсем друга посока?
— Страхът.
— Мълчи! Страшно мразя и Винету, и Олд Шетърхенд, но те не знаят що е страх.
— Е да, те не знаят, обаче не забравяй, че с тях има и други двама бледолики, които не са чак толкова храбри. Сигурно заради тях са си тръгнали тъй бързо.
— Ти говориш за страх, но пропускаш да кажеш от кого се боят толкова много.
— От теб и нашите воини.
— От нас, от нас ли? Но те изобщо не подозират, че сме наблизо!
— Е, не знаят точно, че сте вие, но знаят, че Фъруд Камп ще бъде нападнат от червенокожи воини.
— Уф, уф! Как ли са го научили? Кой им го е издал? Да не би самият ти да си бил тъй непредпазлив…
При тези думи внукът му за пръв път забрави своето безразличие и гневно го прекъсна:
— Не говори за мен! Ти видял ли си ме някога да постъпвам непредпазливо? Собствената ти непредпазливост издаде всичко и ни лиши от този голям улов!
При тези думи Токви Кава сложи ръка върху дръжката на ножа си и извика:
— Момче, не забравяй с кого разговаряш, иначе моят нож ще те научи на страхопочитанието, което дължиш на бащата на твоята майка и на най-прочутия военен вожд на команчите! Как се осмеляваш да ме упрекваш в непредпазливост, мен, Черния мустанг?
— Защото ме кориш за грешка, която си извършил ти самият!
— Докажи го!
— Я ми кажи, щяхме ли да заловим Поразяващата ръка и Винету тази вечер, ако бяха дошли тук?
— Да, това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че си до мен.
— И тогава всичко, което притежават, щеше да стане наша плячка, нали?
— Да.
— И конете ли?
— И те.
— Тогава защо не почака до тази вечер? Защо посегна на тези коне още миналата нощ?
— По… сег… нал ли? — бавно повтори вождът тази дума, за да обмисли по-добре упрека, който току-що чу. — А ти какво знаеш за това?
— Всичко знам. И каквото не узнах, веднага научих по-късно, когато враговете ни си мислеха, че съм избягал. Всичко мина много добре и ако си бяхте отишли, без да се отбивате в склада, за да вземете конете, то сега най-великите и най-прочути врагове на нашето племе щяха да са на път за насам, за да ни паднат право в ръцете. Какво ликуване и радост щеше да има навсякъде, докъдето стигат в набезите си воините на команчите! Вярно, че Кита Хомаша, когото ти изпрати при мен в странноприемницата, събуди леки подозрения, но аз бързо успях да ги разпръсна, понеже бледоликите не бяха в състояние да докажат каквото и да било. Но по едно време най-неочаквано навън пред вратата изпръхтяха конете на Винету и Олд Шетърхенд и предизвикаха невиждано вълнение. Наистина бледоликите се оказаха достатъчно умни и се престориха сякаш вярват, че конете сами са се отскубнали, ала мен не успяха да излъжат, защото складът беше затворен с резе. Юздите, с които животните са били вързани, и които те уж скъсали, бяха съвсем здрави, но на тях висеше парче от някакъв друг ремък и именно той беше разкъсан. Следователно конете не бяха избягали сами, а някой ги беше откраднал. Кой ли? Да не би да отречеш?
Вождът гледаше втренчено пред себе си и лицето му оставаше напълно безизразно. Не каза нито да, нито не. Внукът му продължи:
— Мълчанието ти ми дава право. Естествено бледоликите започнаха да търсят крадците.
— Те отдавна бяха изчезнали! — намеси се Токви Кава.
— А нима бяха изчезнали и следите? Или си мислиш, че Поразяващата ръка и Винету не умеят да разчетат по дирите ти много повече неща, отколкото би им признал самият ти? Те откриха и вашите, и моите следи, откриха и отпечатъците от Кита Хомаша. Незабавно разбраха, че сме в съюз, разбраха и намеренията ни. Искаха да ме заловят и да ме линчуват на място, но за щастие успях да им избягам. Втурнах се към коня си и препуснах като бесен.
— Уф, уф! Нима бягството ти беше наложително?
— Да.
— Не са имали никакви доказателства срещу теб!
— Следите бяха достатъчно доказателство! А освен това подпалиха и жилището ми. Нима щяха да го направят, ако не бяха убедени във вината ми? Ти знаеш строгостта, с която бледоликите прилагат съда на прерията. Само бягството можеше да ме спаси. Ако бях останал, щяха да ме обесят. Бях стигнал вече доста далеч, когато ми хрумна мисълта тайно да се върна и да ги подслушам, за да разбера дали Винету и Поразяващата ръка евентуално не са се отказали от плана си да отидат до Олдър Спринг. За нас бе изключително важно да се убедя в това. Много добре стана, че постъпих така, защото видях двамата да се качват в колата на Огнения кон заедно с жребците си и да отпътуват. Следователно няма да дойдат при Олдър Спринг. След като заминаха, аз също си тръгнах от Фъруд Камп и препуснах насам, за да ти съобщя какво се случи. И ето ме на тук, а щом ти смяташ, че имаш право да ми отправяш укори, укорявай ме! Ако някой трябва да бъде порицан и наказан, това не съм аз, а онзи, който с кражбата на конете направи на пух и прах хубавия план на команчите.
