— Тогава трябва да призная, че си извършил такъв майсторски номер, който едва ли ще се удаде на някой друг. Изглежда ти си самото олицетворение на мъдростта, докато Черния мустанг, позволил да му отмъкнат пушките, без да забележи, несъмнено е олицетворение на глупостта. Значи си искал да ни ги върнеш, така ли?
— Да.
— Но как ще обясниш опита си да избягаш с тях, когато преди малко ни видя?
— Това се дължи само на уплахата ми от внезапното ви появяване. Не ви познах веднага.
— Не ни позна ли? Но нали ни каза имената! За метиса, наистина бе невъзможно да възрази и една дума.
Той се загледа мрачно пред себе си и след малко с добре изигран гняв извика:
— Не питайте за неща, които изглежда не разбирате! Ако човек си мисли, че е съвсем сам в този пущинак и внезапно се види нападнат от хора, за които твърдо вярва, че се намират далеч оттук, тогава е напълно обяснимо, ако в първите мигове на изненада постъпи по съвършено различен начин, отколкото ако има време спокойно да размисли. Не го ли проумявате, за мен е напълно безсмислено да си хабя думите!
— Да, наистина ще те помоля да не си хабиш повече думите, макар да разбираме не само това, но и много други неща. Навярно предполагаш, че сме се появили пред теб веднага след пристигането си, обаче се лъжеш. Бяхме се скрили тук преди още ти да дойдеш. Вече от доста време ние наблюдавахме Черния мустанг, а после чухме всяка дума от вашия разговор. Той те нарече син на своята дъщеря, предаде ти нашите пушки, за които твърдиш, че си ги откраднал от него и когато потегли на път с воините си, ние лежахме скрити зад гърба ти, видяхме възхищението ти от тези оръжия и чухме как реши да не му ги връщаш, на него, бащата на твоята майка. Имаше намерение да се упражняваш с тях, докато станеш по-добър стрелец от мен. Какво ще кажеш сега, Ик Сенанда? Могат ли твоите увъртания все още да имат някаква стойност? Продължаваш ли да мислиш, че ще ни заблудиш с малодушните си лъжи? Защото какво друго освен малодушие, най-презряно малодушие може да се нарече, когато човек от страх не смее да си каже истинското име? Ние сме свикнали да уважаваме смелостта. Ако откровено си беше признал кой си и че си имал намерение да предадеш на команчите жителите на Фъруд Камп, това щеше да е достойно за кръвната ти връзка с Черния мустанг и макар че пак щяхме да се отнесем към теб като с враг, то щяхме да проявим уважение към такъв горд противник. А твоето страхливо отричане може да ни изпълни само с презрение. Ти не приличаш на силния бизон, който открито посреща с рогата си глутницата вълци, а напомняш коварния чакал, който напада жертвата си само в гръб и предпочита да яде воняща мърша, отколкото да излага краставата си кожа и на най-малката опасност. А сега кажи, признаваш ли, че си Ик Сенанда, внукът на Черния мустанг?
Обикновено уестманът няма навик да хаби толкова много думи за някакъв си пропаднал субект, но човеколюбието на Олд Шетърхенд му повеляваше да се опита да събуди чувството за чест у метиса, ако у него имаше макар и следа от това чувство. Направо го болеше сърцето при мисълта, че е възможно да има хора, в които не бе останало вече нищо добро. Обаче усилията на ловеца не доведоха до желания резултат, понеже страхливостта на скаута не му позволи да си признае истината, така че метисът му отговори следното:
— Не мога да кажа нищо друго и затова пак повтарям: не съм Ик Сенанда, а Ято Инда. Вече си получихте пушките и настоявам да ме освободите!
— По-полека, по-полека, my boy! Тъй като продължаваш да отричаш, ние съвсем не можем да те пуснем да си вървиш, а ще те заведем при милия ти дядо, за да разберем дали и той ще е толкова страхлив и подъл да се отрече от собствената си плът и кръв.
При тези думи в очите на метиса припламнаха коварни искри и той попита:
— Искате да ме отведете при Черния мустанг?
— Да.
— Well! Опитайте се да видим дали ще успеете!
— Ще успеем, можеш да си сигурен! Само че това ще стане по такъв начин, който едва ли ще ти се хареса. Надяваш се с помощта на Мустанга да се отървеш, обаче твоят грижовен „grandfather“ (Дядо. Б. пр.) ще си има достатъчно много лични грижи, понеже съвсем сигурно и той като теб ще стане наш пленник.
Ето че метисът извърши грешката гневно да избухне:
— Няма да го бъде! Нито Олд Шетърхенд, нито Винету ще успеят някога да заловят Черния мустанг, чиято слава е прелетяла над всички планини и долини!
— Аха, ето че забрави ролята си и се издаде! Но не се горещи толкова! Ние сме залавяли и къде-къде по-опасни типове от стария Мустанг, за когото ти съвсем правилно каза, че славата му е прелетяла над всички планини и долини. Но тя изглежда минава нейде отгоре като въздух, защото тук долу, на земята, не се забелязва и следа от нея.
— Как ли ще го заловите? Та вие изобщо не знаете накъде се е отправил.
— Нали ти казах, че го подслушахме. Той тръгна обратно към Фъруд Камп.
— И вие смятате да го последвате?
— Да.
— Само шестимата? Та нали видяхте големия отряд команчи, който вождът води със себе си?
