— Pshaw! Не сме такива страхливци като теб. И през ум не ни е минавало да броим команчите, понеже ни е напълно безразлично дали са десет или сто.
— Не се перчете толкова! Неговите индианци са все наиини-команчи, следователно са най-храбрите воини на този голям народ. Но дори и да не се боите от тях и наистина да сте дотам умопобъркани, че да тръгнете подире им, за да се биете, то вие няма да ги догоните, защото те имат голяма преднина и преди да успеете да ги настигнете, от Фъруд Камп ще остане само пепел!
— Аха, ето сега си показа истинското лице. Но и аз ще ти покажа моето, като най-честно и открито ти призная, че ще пристигнем във Фъруд Камп много преди команчите.
— Това е невъзможно!
Много лесно ще ти докажем, че е възможно.
Нима конете ви могат да летят?
Да, бледоликите наистина имат коне, които могат да летят.
При тези думи скаутът избухна в подигравателен смях. Но Олд Шетърхенд ни най-малко не се ядоса. Само сложи тежко ръка върху рамото му и усмихнато каза:
— Смей се, смей се, маникин (Човече, дребосъче, нищожество. Б. нем. изд.), но твърде скоро хич няма да ти е до смях! Най-напред ще напуснем това хубаво място, където ти трябваше да чакаш дядо си. Вероятно ще се видите с него много по-скоро, отколкото предполагаш. А сега ще те вържем върху коня ти и те съветвам да не се съпротивляваш, защото разполагаме с доста средства, за да те принудим да ни се подчиняваш!
Метисът изобщо нямаше смелостта да окаже съпротива. Ако изобщо съществуваше някакво средство, за да се избави от плен, то той го виждаше единствено в коварството, с което качество той бе надарен пребогато. Освен това Ик Сенанда бе твърдо убеден, че шестимата мъже, в чиято власт се намираше, няма да успеят да постигнат нищо срещу Черния мустанг и затова силно се надяваше, че неприятното му положение няма да трае още кой знае колко дълго.
Метисът мислеше, че шестимата ще го поведат обратно по дирята на команчите и следователно ще свърнат във вече нееднократно споменаваната долина и ето защо беше много изненадан, когато след като потеглиха видя, че Винету и Олд Шетърхенд, които яздеха начело, поеха в почти противоположната посока и не завиха около Корнър Топ, а се насочваха към Уа-пеш. Той не бе в състояние да си обясни причината, накарала ги да изберат един толкова заобиколен път, още повече, че яздеха почти само в галоп, а това показваше, че много бързат. По-късно той забеляза пресичащите откритата прерия железопътни релси. Когато те извиха към скалистия пролом и ездачите не се отделиха от тях, в главата на метиса се породи едно предположение, което го изпълни с голяма тревога. Тъй като в момента той дори и не помисли да прикрие чувствата си, лицето му придоби загрижено изражение. Хобъл Франк го забеляза, понеже пленникът яздеше между него и Дрол, и на родния си диалект, от който скаутът естествено нищо не разбираше, каза:
— Драги Дрол, нима физиономията, дето я е направил в момента този тип, не е за нас истинско гаудаемус абревиатур? Тайно ми прави таквоз удоволствие, че ми е трудно да потискам смеха си.
— Да, тъй е — отвърна неговият братовчед от Алтенбург. — Сигур лека-полека е дошъл до извода, що за кон е имал предвид нашият Олд Шетърхенд.
— Какъв кон?
— Е, амчи конят, дето може да лети. Ти не чу ли?
— Абе чух го. Имаше предвид локомотива, с който скоро ще полетим към Фъруд Камп. И ти ли мислиш, че ще изпреварим Черния мустанг? Ако не успеем да се доберем до лагера преди червенокожите негодници, ще бъде направо ужасно!
— Да, щото инак всички хора там ще загинат. Но аз съм твърдо убеден, че ще сварим да отидем навреме. Олд Шетърхенд и Винету са изчислили всичко толкоз точно, че няма защо да се тревожим. Та ний и сега галопираме тъй, сякаш самият дявол ни е по петите. Отдавна не съм препускал така.
— И аз не съм, ама много ми харесва. Туй е таквоз възвишено и елегантно усещане да летим на гърба на нашите пегаси през пространствата на земната Северна Америка. Тъй се чувстваш повече птица, отколкото човек, и между плешките си имам някакъв поетичен гъдел, сякаш са започнали да ми растат крила. Или ще са само две крила като на птиците, или пък четири, както е обикновено при дневните и нощни пеперуди. Такваз езда като днешната е направо истинско изкуство и страшно удоволствие. Но за теб, клети ми приятелю, тя сигурно е истинско мъчение, а?
— За мене ли? Защо? Да не мислиш, че не мога да яздя като теб?
— Не, не си мисля такова нещо, обаче не ми излиза от ума твойта болест, твоят остров Ишиа. Ти сигурно изпитваш силни болки!
— О, ни най-малко! Островът безследно изчезна. Вече не го чувствам нито отзад на кръста, нито в краката си.
— Та туй е чудесно! Само да не вземе да се появи и възкръсне в някоя друга твоя телесна част! Понякога таквиз болести се скитат из живото тяло коварно и анонимно и човек изобщо не подозира присъствието им, докато внезапно се появят на някое място, дето всъщност хич не им е мястото.
