— Винаги все така казваш! Целите ти сърдечни камери са натъпкани с любов към ближния, но аз искам справедливост! Аз съм нежният ангел на отмъщението, за мен винаги важи следното: каквото престъплението, такваз и наградата, каквото гърнето, такъв и похлупакът. Настоявам злодеят да бъде наказан, защото още от прастари времена на всички звезди е изписан ясният закон: който не ще да чуе, трябва да усети! Хау! Хобъл Франк каза!
Въпреки напереното достойнство, с което държа речта си, никой не му обърна внимание. Олд Шетърхенд заговори пленника:
— Най-напред ни кажи истинското си име! На английския, използван обикновено от такива хора, метисът гневно отвърна:
— Сър, да не съм някой червенокож, та да ми говориш толкова заповеднически!?
— Кожата ти е далеч по-лоша от червената, негоднико! Всички много добре знаят, че хората със смесена кръв наследяват само лошите качества на родителите си и ти си най-убедителното доказателство за верността на подобни твърдения.
— Хули ме колкото искаш, нали съм ваш пленник и не мога да се защитя. Но едно ще ти кажа: както ми говорят, така и аз ще отвръщам. Съобразявай се с това!
— Well! Ще се съобразявам. А сега и аз да ти кажа нещо: когато някой мерзавец като теб дръзне да ми говори с такъв тон, аз заповядвам да му смъкнат дрехите и тъй яко да му обработят гърба с ласото, че с голяма лекота да може да направи разликата между себе си и мен. Ти също се съобразявай с това! Сега ми кажи истинското си име! Не съм свикнал по два пъти да задавам въпросите си.
Въпреки всеизвестната си хуманност Олд Шетърхенд щеше да изпълни заканата си. Изглежда метисът го разбра, защото смирено отговори:
— Ти вече знаеш истинското ми име, казвам се Ято Инда и майка ми беше от племето на пинал-апачите.
— Това е лъжа. Ти си Ик Сенанда, внукът на Черния мустанг.
— Докажи го де!
— Твоето искане е всъщност чисто нахалство, с което няма да подобриш положението си.
— Онова, което наричаш нахалство, не е нищо друго освен мое законно право. Защо се отнасяш с мен като към враг? Според законите на саваната трябва да ми посочиш причините за това. Или Олд Шетърхенд, когото наричаш най-справедливия мъж сред всички бледолики, е станал разбойник и убиец?
Щом доблестният Кас чу тези думи, той гневно извика:
— Да цапардосам ли този обесник веднъж по муцуната? Никога не съм виждал подобно безочие. Та туй е още по-лошо, отколкото бе навремето при наследниците на Тимпе!
Олд Шетърхенд му направи знак да мълчи и с най-спокоен тон заяви на пленника:
— Вярно, че всеки обвиняем има своите права, а аз съм последният човек, който ще ги накърни. Ето защо няма да обърна внимание на нахалството ти и най-делово ще те попитам: като охрана на Фъруд Камп ти имаше ли почтени намерения към неговите жители?
— Да.
— Тогава защо тайно се свърза с команчите?
— Докажи, че съм го направил!
— Pshaw! A защо избяга, когато видя, че правилно разчетохме следите на Черния мустанг?
— Не съм избягал.
— Ами какво направи?
— Метнах се на коня не от страх пред вас, а защото имах най-добри намерения.
— Наистина съм любопитен да чуя какви са били добрите ти намерения.
— А защо твоята прословута проницателност не ти го подскаже? И аз забелязах чуждата диря също като вас. Чух подозренията ви. Но вие бяхте само гости в лагера и нямахте никакви задължения, а аз трябваше да закрилям жителите му. Затова се намирах там и ето защо мигновено реших да проверя дали тези подозрения са оправдани и препуснах, за да шпионирам неприятелите.
— Аха, измисли го не съвсем лошо. Това оправдание би могло да мине, ако не се налагаше въпросът защо се върна толкова бързо, за да разузнаеш какво ще предприемем в лагера.
— Не съм се връщал. Някой лъжец те е изпратил за зелен хайвер.
— Самият ти си лъжецът.
— Аз ли? Защо?
— Защото самият ти спомена за завръщането си.
— Кога? Къде?
— За това ще говорим по-късно! Значи си тръгнал да разузнаеш къде са команчите. Но как е било възможно да ги откриеш в непрогледната нощ?
— Който задава такива въпроси, не може да е уестман!
— Well! Говориш твърде горделиво. Вероятно си по-сръчен от всички нас, взети заедно. Ще дам израз на признанието си за тази почти свръхчовешка ловкост като във възхищението си отмина факта, че си последвал враговете до тук и дори си разговарял с тях, без да те убият или поне да те пленят.
— Няма защо толкова да се учудваш, това е съвсем лесно обяснимо. Команчите изобщо не знаят, че по майчина линия произхождам от пинал-апачите, които са техни врагове. Винаги съм живял с команчите в привидно дружески отношения, тъй че ме смятат за техен приятел и днес ме посрещнаха без следа от враждебност.
— Е, добре! Но как се озоваха нашите пушки в твоите ръце? Този въпрос очевидно смути метиса, но той се опита да го прикрие и бързо отговори:
— Тъкмо това би трябвало да ви убеди в моята честност и приятелство. Снощи видях оръжията ви за пръв път. Днес ги забелязах в ръцете на команчите, а Черния мустанг се похвали, че ги е откраднал. За да ви помогна да си възвърнете собствеността, аз от своя страна ги задигнах от него и на тръгване той изобщо не забеляза липсата им.
