Дали от внезапния шок, или от влажния студ в избата, но се разтреперих. Щяха ли да приемат това като знак за слабост? Казват, че когато са в опасност, някои дребни животни инстинктивно се правят на умрели, и осъзнах, че съм едно от тях.
Дишах тихо и се опитвах да не помръдвам.
— Освободи я, Гарбакс!
— Слушам, Триоки!
Сестрите ми понякога се забавляваха, като влизаха в ролите на странни чуждоземни същества: същества дори по-странни и чуждоземни от тях двете.
Много добре знаеха, че този номер по неизвестни причини особено ме разстройва.
Вече съм научила, че сестринството, също като Лох Нес, крие подмолни течения, но чак сега осъзнах, че от всички невидими връзки между нас най-силни са най-мрачните.
— Престани, Дафи! Стига, Фели! — извиках аз. — Плашите ме.
Ритнах убедително два пъти като жаба, сякаш всеки момент щях да получа гърч.
Торбата внезапно се изхлузи от главата ми, ръцете ме извъртяха и се озовах по лице на каменния под.
Самотната свещ, поставена върху дървено буре, примигваше несигурно, а слабата й светлина пращаше тъмни сенки да танцуват из каменните сводове на избата.
Очите ми привикнаха към сумрака и забелязах лицата на сестрите ми да изникват гротескно сред сенките. Бяха изрисували черни кръгове около очите и устите си с пепел от корк и веднага разбрах какво искат да ми внушат с този грим: „Пази се! В ръцете на диваци си!“
Сега видях откъде дойде изопаченият глас: Фели е говорила, пъхнала уста в празна консервна кутия от какао.
— „Френският черен кехлибар е само стъкло“ — изсъска тя и хвърли тенекиената кутия на пода, където тя падна със стряскащо дрънчене. — Това бяха думите ти. Какво направи с брошката на мама?
— Стана случайно — изскимтях престорено.
Безизразното лице на Фели ми даде малко увереност.
— Изпуснах я и стъпих върху нея. Ако беше истински черен кехлибар, вероятно нямаше да се счупи.
— Дай ми я.
— Не мога, Фели. Разби се на съвсем малки парченца. Стопих ги на шлака.
Всъщност бях разбила брошката с чук и я надробих на черен пясък.
— Шлака ли? Че за какво ти е шлака?
Щеше да е грешка да й кажа, че работя върху нов вид керамична колба, която да издържа на температурите, достигани от свръхмощна спиртна лампа.
— За нищо — отвърнах. — Просто си играех.
— Странно, но ти вярвам — рече Фели. — Нали именно това вие злите подхвърлени деца правите най-добре. Играете си.
Учудването явно се бе изписало по лицето ми.
— Подхвърлени деца — повтори Дафи със странен глас. — Горските феи идват нощем и крадат здрави бебета от люлките. На тяхно място оставят грозни сбръчкани подхвърлени бебета като теб, а майките се побъркват от мъка.
— Ако не вярваш — рече Фели, — се огледай в огледалото.
— Не съм подхвърлено дете — възразих аз вече ядосана. — Хариет ме е обичала повече отколкото всяка от вас, идиотки такива!
— Нима? — подсмихна се подигравателно Фели. — Тогава защо те оставяше да спиш на отворен прозорец всяка вечер с надеждата, че феите ще върнат истинската Флавия?
— Не е вярно! — изкрещях аз.
— Опасявам се, че е вярно. Бях там и виждах какво става. Помня.
— Не! Не е вярно!
— Напротив. Прегръщах я и плачех: „Мамо, мамо! Моля те, накарай феите да върнат сестричката ми.“
— Флавия? Дафни? Офелия?
Татко!
Гласът му прокънтя откъм стълбището към кухнята, каменните стени го усилиха и започна да отеква от свод на свод.
И трите завъртяхме рязко глави тъкмо навреме, за да видим обувките, панталоните, торса и накрая лицето на баща ни, докато слизаше по стълбите.
— Какво става тук? — огледа той трите ни в мрака. — На какво сте се направили?
Фели и Дафи вече се опитваха да изтрият с опакото на ръцете си черните кръгове от лицата си.
— Играехме си на Скариди и тризъбци — отвърна Дафи, преди да успея да се обадя, и ме посочи обвинително с пръст: — Тя все се дърпа, когато е неин ред да играе Бегъм, а когато е наш ред, винаги…
„Браво, Дафи“, помислих си. Дори аз не бих могла да измисля по-добро оправдание.
— Изненадваш ме, Офелия — каза татко. — Не бих и предположил, че…
И тогава замълча, изглежда, не намираше подходящите думи. Понякога ми се струваше почти… почти сякаш… май се страхуваше от най-голямата ми сестра.
Фели затърка лице и размаза страховито грима си от сажди. Едва не се изсмях на глас, но тогава осъзнах какво цели. В опит да предизвика съчувствие тя размазваше чернилката, за да си направи драматични тъмни кръгове под очите.
Каква хитруша! Като актриса, която нанася грима си на сцената, Фели изнесе смело и безсрамно представление, на което нямаше как да не се възхитя.
Татко не можеше да откъсне очи от гледката като човек, хипнотизиран от кобра.
— Добре ли си, Флавия? — попита той почти без да помръдне от мястото си на третото стъпало отдолу нагоре.
— Да, татко.
Канех се да добавя „Благодаря, че попита“, но се спрях навреме. Не исках да преигравам.
Той ни огледа бавно с тъжните си очи една след друга, сякаш вече нямаше думи.
— В седем часа ще има разискване в салона — каза най-накрая.
Хвърли ни един последен поглед, обърна се и се затътри нагоре по стълбите.
— Работата е там — казваше татко, — че вие, момичета, изглежда не разбирате…
