Чашата изхвърча с тракане от ръцете й и навсякъде плисна горещ чай. Циганката скочи от леглото с удивителна скорост и се сви в ъгъла.
— Хилда Муир! — изви тя злокобно и безутешно като сирена за въздушно нападение. — Хилда Муир! — Сочеше към вратата. Обърнах се, но там нямаше никого.
— Махай се от мен! Махай се! Върви си! — Ръката й трепереше като сух лист.
Зяпнах я озадачено. Какво съм сторила?
— О, Боже! Хилда Муир!
Гледано отзад, от брега на декоративното езеро, имението Бъкшоу разкриваше една своя страна, която хора извън семейството рядко виждаха. Макар високата тухлена стена на зеленчуковата градина да скриваше част от къщата, имаше две стаи на горния етаж — по една в края на всяко крило, които сякаш се издигаха над всичко останало като еднакви кули от приказка.
В югозападния край се намираше будоарът на Хариет — задушна стая, запазена точно както е изглеждала в онзи ужасен ден преди десет години, когато новината за трагичната й смърт е пристигнала в Бъкшоу. Въпреки италианските дантелени завеси на прозорците самата стая беше чудато стерилна реликва, сякаш като в Британския музей нощем тихо идваха облечени в сиво чистачи и заличаваха следите от хода на времето като паяжините и прахта.
Макар да не ми се вярваше, сестрите ми твърдяха, че татко поддържа олтара на Хариет. Веднъж, скрита на стълбите, чух Фели да казва на Дафи:
— Той чисти през нощта, за да изкупи греховете си.
— Кървавите петна и всичко останало — шепнеше Дафи драматично.
Твърде развълнувана, за да заспя, часове наред лежах в леглото и се чудих какво ли имаха предвид.
В югоизточния край на къщата на последния етаж прозорците на химичната ми лаборатория отразяваха бавно преминаващите облаци, които се носеха по тъмните стъкла като дебели овце по синя поляна, без да издават на външния свят за палата на удоволствията, скрит зад тях.
Вдигнах радостно очи към прозорците и си представих редиците блещукащи стъкленици, които ме чакаха там. Бащата на прачичо ми Таркуин де Лус направил лабораторията по времето на кралица Виктория, за да угоди на сина си. Чичо Тар бил изключен от Оксфорд посред някакъв скандал, който така и никой не обясняваше докрай — поне в мое присъствие, — и тук в Бъкшоу започнал славната си уединена кариера в сферата на химията.
След смъртта на чичо Тар лабораторията останала да пази тайните си самотна: заключена и забравена от хора, които се интересували повече от данъци и канализации, отколкото от стъкленици с изящни форми.
Докато не се появих аз и не я обявих за свое владение.
Сбърчих доволно нос при този спомен.
Докато вървях към кухненската врата, се възгордях, че съм се сетила да използвам най-малко набиващия се на очи вход. Тъй като Дафи и Фели непрекъснато заговорничеха срещу мен, трябваше винаги да съм нащрек. Но заради вълнението от панаира и пътуването с циганския фургон до Стобора, пропуснах обяда. В този миг бих понесла дори парче от кошмарния за стомаха зелник на госпожа Малит, разбира се, придружено с чаша леденостудено мляко, за да притъпи вкусовите ми рецептори. Само че толкова късно следобед госпожа Малит щеше вече да си е тръгнала и кухнята да е на мое разположение.
Отворих вратата и влязох.
— Хванах те! — каза дрезгав глас в ухото ми и пред очите ми падна черна завеса, когато нахлузиха торба на главата ми.
Преди да успея да извикам, нападателите — двама, съдейки по броя на ръцете, сграбчили крайниците ми, — ме обърнаха надолу с главата. Висях, опряла чело в пода, а някой ме държеше за глезените.
Задушавах се, борех се да си поема въздух, но дробовете ми се изпълниха с острия пръстен мирис на картофите, които до съвсем скоро са обитавали торбата. Усещах как кръвта ми нахлува в главата.
Проклятие! По-рано трябваше да се сетя да ги ритна. Сега е твърде късно.
— Викай колкото искаш — изсъска втори глас. — Няма кой да те спаси.
Изтръпнах, щом осъзнах, че е вярно. Татко беше заминал за Лондон на филателистки търг, а Догър го придружаваше да купи градинарски ножици и боя за обувки.
Немислимо бе в Бъкшоу да влязат крадци.
Значи оставаха само Дафи и Фели.
Странно, но ми се искаше да са крадци.
Спомних си, че в цялата къща имаше само една брава, която скърцаше: бравата на вратата към избата.
И сега чух изскърцването на брава.
Миг по-късно похитителите ме вдигнаха на рамене като застрелян елен и ме понесоха грубо, с главата напред, надолу по стълбите на избата.
Щом слязохме, ме стовариха тежко върху каменния под, при което си ударих лакътя и чух пронизителния си писък, последван от звука на накъсаното ми дишане, да отекват от сводестия таван.
Нечия обувка изхрущя в камъчетата недалеч от мястото, където лежах просната.
— Моля за тишина! — изграчи кух глас, който звучеше изкуствено, като от тенекиен робот.
Пак изпищях и се страхувам, че май даже изхлипах.
— Моля за тишина!
