Очевидно не бях преценила правилно състоянието на циганката. Тя се беше строполила на земята, вкопчена в спиците на едно от големите дървени колела. Когато стигнах до нея, тя отново се разкашля, по-страховито от преди.
— Изтощена си — казах й. — Трябва да легнеш.
Тя промърмори нещо и затвори очи.
За миг вече се бях качила на фургона и отворих вратата.
Но не очаквах подобна гледка.
Вътрешността на фургона бе като приказка на колела. Макар да имах време само за един бърз поглед, забелязах изящна печка от ковано желязо в стил кралица Ан, а над нея — рафт с изрисувани в синьо порцеланови съдове. Трябваха ми гореща вода и чай — необходими за първа помощ при всякакви случаи. На прозорците висяха дантелени пердета, от които при нужда можеха да се направят бинтове, и две сребърни парафинови лампи с червени стъкла, които щяха да осигурят малко топлина и пламък за стерилизиране на игли. Обучението ми при момичетата скаути, макар и кратко, не беше отишло съвсем на вятъра. В дъното две резбовани дървени вратички стояха полуотворени и разкриваха широко легло, което заемаше почти половината от ширината на фургона.
Върнах се навън и помогнах на циганката да стане, като преметнах ръката й през раменете си.
— Пуснах стълбичката, сега ще те заведа да си легнеш.
Някак си успях да я замъкна до предната част на фургона и с бутане и дърпане, и като поставях ръцете й на дръжките, най-накрая я настаних. По време на почти цялата процедура тя като че ли едва забелязваше къде се намира и че съм с нея. Но щом я завих в леглото, май живна малко.
— Ще повикам лекаря.
Бях оставила Гладис, подпряна на стената на енорийската зала и се сетих, че по-късно ще трябва да се върна в селото, за да я закарам обратно в Бъкшоу.
— Недей — рече циганката и ме стисна силно за ръката. — Направи ми чаша чай и ме остави. Нужно ми е само да се наспя добре.
Явно бе видяла колебливото ми изражение и добави:
— Донеси лекарството. Ще го пробвам. Лъжицата е при сервиза за чай.
„Всяко нещо по реда си“, помислих си аз, намерих лъжицата сред купчината очукани прибори и я напълних с гъстия кафяв сироп за кашлица.
— Отвори уста, птиченце — казах с усмивка. Това беше методът на госпожа Малит да ме прилъже да преглътна някой от отвратителните сиропи и масла, които татко настояваше дъщерите му да пият. С очи, вперени в мен (въобразявах ли си или наистина погледът й малко се проясни?), циганката отвори послушно уста и ми позволи да пъхна в нея пълната до ръба лъжица.
— Преглътни и полети — изрекох аз финалните думи от ритуала и насочих вниманието си към симпатичната малка печка. Не исках да си призная колко съм невежа: нямах ни най-малка представа как да я запаля. Не повече отколкото как да напълня с въглища горивното отделение на кораба „Куин Мери“.
— Не тук — рече циганката, като видя, че се колебая. — Стъкни огън навън.
В подножието на стълбата спрях и огледах набързо горичката.
Бъзовите храсти, както вече отбелязах, растяха навсякъде. Задърпах две клонки в опит да ги откъсна, но не беше лесно.
„Твърде жилави са“, помислих си. След кратка борба и чак след като скочих енергично на две от долните клонки, най-накрая успях да ги откъсна.
Пет минути по-късно в средата на поляната бях събрала достатъчно съчки, за да стигнат за приличен лагерен огън.
С надежда и докато си мърморех молитвата на скаутите (Разгори се, проклетнико!), запалих една клечка от кибрита, който намерих в шкафче във фургона. Щом докосна клонките, пламъкът примигна и угасна. Със следващата клечка стана същото.
Тъй като не съм прочута с търпението си, от устата ми се изплъзна тиха ругатня.
„Ако бях у дома в химичната си лаборатория, помислих си аз, щях да постъпя като цивилизован човек и да използвам спиртната лампа, за да кипна вода за чай, а не да коленича на земята над купчина тъпи зелени клонки.“
Вярно беше, че преди внезапното ми напускане на скаутската организация, се научих да паля лагерни огньове, но се заклех никога повече да не паля огън с клечка и връзка за обувки или като търкам две пръчки една в друга като обезумяла катерица.
Както вече отбелязах, разполагах с всички необходими материали за запалването на буен огън — с всички, освен един.
„Там, където има парафинови лампи, има и парафин“, помислих си. Отворих закачената на панти странична стена на фургона и там, за своя радост, намерих галон парафин. Отвъртях капака на тенекиената кутия, излях малко върху струпаните клонки и след миг чайникът вече къкреше весело.
Гордеех се със себе си. Наистина.
„Флавия Изобретателната, мислех си аз. Флавия, която я бива във всичко.“
Такива мисли се въртяха в главата ми. Изкачих на пръсти като акробат, ходещ по въже, стъпалата на фургона с чаша чай в ръка.
Подадох чашата на циганката и я наблюдавах как сърба горещата течност.
— Бързо се справи — рече тя.
Скромно свих рамене. Нямаше нужда да й казвам за парафина.
— Намери ли сухите съчки в шкафа?
— Не, аз…
Очите й се разшириха от ужас и тя отдръпна от себе си чашата с чай.
— Не и храстите! Не си рязала от храстите, нали?
— Напротив — отвърнах скромно. — Изобщо не ме затрудни…
