Сякаш той е господарят на къщата, а аз натрапникът, Бруки бе застанал с широко разтворени крака в гумени ботуши и ръце, сключени зад гърба пред камината, между двете месингови лисици, принадлежали някога на дядото на Хариет. Не облегна лакът на камината, ала все едно го беше направил.
Преди да проговоря, той се озърна нервно наляво и надясно и сниши глас до дрезгав шепот.
— Но си рекох: „Я чакай, Бруки, дали това не е прословутата Сива дама на Бъкшоу?“ Все пак, госпожице, всички знаят, че наоколо понякога се виждат странни светлини.
Сивата дама на Бъкшоу ли? Не бях чувала за подобно привидение. Колко нелепо суеверни са тези селяни! Този за глупачка ли ме вземаше?
— Нима семейният призрак не се споменава в изискана компания?
Семеен призрак ли? Внезапно изпитах чувството, че някой ме е залял с кофа ледена вода.
„Възможно ли е Сивата дама на Бъкшоу да е духът на майка ми Хариет?“
Бруки се засмя.
— Глупава мисъл, нали? — продължи той. — Не се плаша лесно аз! По-скоро ще да е някой апаш, хвърлил око на среброто на полковника. След войната е пълно с такива.
— Сега най-добре си върви — казах с разтреперан глас. — Татко спи леко. Ако се събуди и те завари тук, не знам какво ще направи. Спи с револвера си на нощното шкафче.
— Е, ще тръгвам тогава — отвърна безгрижно Бруки. — Радвам се, че семейството е в безопасност. Много се тревожим за вас, да знаете. Всички в селото се тревожат. Какво ли не може да ви се случи тук, в това отдалечено имение…
— Благодаря. Много сме ви признателни. А сега, ако обичаш…
Отключих една от френските врати и я отворих широко.
— Лека нощ, госпожице — каза Бруки с усмивка и изчезна в тъмното.
Бавно преброих до десет… и го последвах.
Бруки никакъв не се виждаше. Беше се стопил в сенките. Постоях малко на терасата и се ослушах, но нощта беше зловещо тиха.
В небето звездите блещукаха като милиони малки фенери и разпознах съзвездието Плеяди, или Седемте сестри, кръстено на седем момичета от гръцката митология — дъщерите на прочутия Атлас, прокълнат да носи небесата на плещите си. Те толкова се натъжили от съдбата на баща си, че се самоубили.
Сетих се за дъждовния следобед, който прекарах в оранжерията с Догър, за да му помогна да изреже кълновете от малка планина картофи и слушах легендата, предавана от уста на уста от хиляди години.
— Колко глупава постъпка! — възкликнах тогава. — Защо ще се самоубиват?
— Гърците си падат по трагедиите — отвърна Догър. — Именно те са измислили трагедията.
— Откъде знаеш всички тези неща?
— Плуват в главата ми като делфини — отвърна той и потъна както обикновено в мълчание.
Отвъд моравата избуха бухал и грубо прекъсна мислите ми. Видях, че още държа обувките си в ръка. Каква ли глупачка съм изглеждала в очите на Бруки Хеъруд!
Зад мен, с изключение на парафиновата лампа, която още гореше в салона, Бъкшоу тънеше в пълна тъмнина. Беше твърде рано за закуска и твърде късно да се върна в леглото.
Влязох в къщата, обух си обувките и намалих фитила на лампата. Циганката вече трябваше да си е починала и да се е съвзела от уплахата. С малко късмет щеше да ме покани на циганска закуска край лагерния огън. А с още малко късмет дори можех да разбера коя е Хилда Муир и защо всички ще умрем.
Спрях в началото на Стобора и изчаках очите ми да свикнат с по-гъстата тъмнина под дърветата.
„Обкръжена от дървета поляна на злокобно място, помислих си. Място, на което почти всичко може да се случи.“
Горски феи… Хилда Муир… Сивата дама на Бъкшоу…
Нахоках се мислено. „Я престани, Флавия!“, каза едно вътрешно гласче и аз се вслушах в съвета му.
Фургонът си беше на мястото: в един от закритите с пердета прозорци се отразяваха няколко звезди и късче от Млечния път. По звука от дъвчене в тъмното разбрах, че Грай пасе наблизо.
Приближих се бавно до фургона.
— Ехо! — изчуруликах ведро с оглед на душевното състояние на циганката, когато си тръгнах. — Аз съм Флавия. Чук-чук, има ли някой вкъщи?
Никой не отговори. Изчаках миг и заобиколих фургона отзад. Когато се подпрях на дървената му стена, за да запазя равновесие, ръката ми се намокри от студената роса.
— Има ли някой? Флавия е! — Потропах леко с кокалчетата на пръстите си.
През задния прозорец се процеждаше слаба светлина, каквато би хвърляла лампа, намалена за през нощта.
Внезапно нещо мокро, гнусно и хлъзгаво ме докосна по бузата. Отскочих назад, махайки с ръце.
— Боже! — изписках.
Чух шумолене и усетих горещ дъх по тила си, последван от сладникавия мирис на мокра трева.
Грай ме душеше по ухото.
— Да му се не види, Грай! — обърнах се рязко.
Докоснах топлата му муцуна в тъмното и това изненадващо ме успокои: много повече отколкото бих предположила. Опрях чело в неговото и за няколко секунди разтуптяното ми сърце се успокои и двамата стояхме под звездите и си общувахме по начин, много по-древен от думите.
„Ех, да можеше да говориш, помислих си аз. Само да можеше да говориш.“
— Ехо! — провикнах се отново, погалих за последно Грай по муцуната и се обърнах към фургона. Но отново никой не отвърна.
