Караваната се разтърси леко, когато стъпих на осите и се промъкнах към капрата. Богато украсената брава бе студена, когато я натиснах. Вратата се отвори — не беше заключена.
— Има ли някой?
Пристъпих вътре и посегнах към парафиновата лампа, която мъждукаше над печката. Вдигнах фитила и лепкавият стъклен абажур засия страховито в червено.
Кръв! Всичко беше в кръв. Печката и пердетата бяха опръскани с нея. Имаше кръв и по лампата… кръв по ръцете ми.
Нещо капна от тавана върху лицето ми. Свих се от погнуса, а може би и малко от страх.
И тогава видях циганката — лежеше сгърчена в краката ми: черна купчина, застинала в локва от собствената си кръв. За малко не бях стъпила върху нея.
Коленичих и притиснах китката й с палец и показалец. „Това помръдване може ли да е пулс?“
Ако още е жива, трябваше веднага да повикам помощ. Нямаше смисъл да се мотая.
Тъкмо щях да стъпя на капрата, когато нещо ме накара да спра. Подуших въздуха, изпълнен с медния металически мирис на кръв.
Да, надушвах кръв, но имаше и още нещо. Нещо, чието място не беше тук. Отново подуших. Какво ли беше?
Риба! Фургонът вонеше на кръв и риба!
Дали циганката е уловила и пекла риба, докато ме нямаше? Едва ли — не се виждаха следи от огън и съдове за готвене. Освен това тя беше твърде слаба и уморена. А когато си тръгнах, във фургона със сигурност не миришеше на риба.
Излязох навън, затворих вратата след себе си и скочих на земята.
Изключено бе да изтичам за помощ до Бъкшоу. Щеше да отнеме прекалено много време. Докато бъдат събудени съответните хора и повикат доктор Дарби, циганката щеше да умре… ако, разбира се, вече не бе издъхнала.
— Грай! — извиках аз и старият кон тръгна към мен. Без да се замисля, скочих на гърба му, обвих с ръце врата му и го сритах леко с пети в хълбоците. Миг по-късно прекосихме в тръс моста и завихме на север по тясната, обгърната от шубраци Канавка.
Въпреки тъмнината Грай се движеше равномерно, сякаш познаваше набраздената от коловози уличка. Бързо свикнах да пазя равновесие върху кокалестия му гръб, да се навеждам, когато надвисналите клони закачаха дрехите ми, и ми се щеше да се бях сетила да си взема пуловер. Бях забравила колко студени стават нощите в края на лятото.
Вървяхме в тръс напред, а конят на циганката надминаваше себе си. Вероятно надушваше щедра закуска в края на пътуването.
След малко щяхме да стигнем до порутената къща на семейство Бул и знаех, че няма да минем незабелязани. Дори посред бял ден по тесния път рядко минаваха хора. Посред нощ непривичният тропот от копитата на Грай със сигурност нямаше да убегне на някого от полудивите Бул.
Да, ето я къщата точно пред нас. Надушвах я. Дори в тъмното виждах сивата пелена от пушек над двора. Тук-там въглените на димящите купчини боклук сияеха като червени очи в нощта. Въпреки късния час прозорците на къщата светеха ярко.
„Няма смисъл да търся помощ от тях“, помислих си. Госпожа Бул не скри омразата си към циганката.
Стиснах гъстата козина на Грай и я дръпнах леко. Сякаш цял живот обучаван на този метод на езда, старият кон забави ход. При смяната на скоростта едно от копитата му се удари в камък в прахта.
— Шшт! — прошепнах в ухото му. — Тихо!
Знаех, че трябва да продължим напред. Циганката отчаяно се нуждаеше от помощ, а в къщата на Бул такава нямаше да намеря.
Тресна се врата и, съдейки по звука от далечния край на къщата, някой излезе на двора.
Грай спря веднага и отказа да помръдне. Исках да прошепна в ухото му да върви, че е добър кон, дори забележителен кон, но едва се осмелявах да дишам. Грай обаче стоеше неподвижен на пътя като обучено ловджийско куче. Дали циганският кон знаеше повече за незабелязаното придвижване от мен? Дали годините на пътешествия по неприветливи пътища не са го научили на лукавост и хитрини, неизвестни дори и на мен?
Напомних си да помисля по-задълбочено по въпроса, след като се измъкнем.
Съдейки по звуците, човекът на двора тършуваше из старите кофи и когато тракането утихваше, чувах мърморенето му. Знаех, че светлината от къщата ме прикрива в още по-тъмна сянка. Най-добре беше обаче да се свия и да стоя по-неподвижно от ездач на кон.
Изчаках следващото тракане и се плъзнах безшумно на земята. Прикрих се зад Грай, за да не изпъкне в тъмното бялото ми лице.
Когато си в трудна ситуация, времето сякаш спира. Нямах ни най-малка представа колко дълго стоим на пътя; едва ли бяха минали повече от няколко минути. Но почти веднага започнах да пристъпвам от крак на крак и да треперя в тъмата, докато милият стар Грай очевидно бе заспал.
И тогава тупурдията внезапно спря.
Нима човекът в градината беше усетил присъствието ни? Дали ни дебнеше — готов да скочи — от далечния край на къщата?
Измина още време. Не можех да помръдна. Сърцето ми биеше бързо в гърдите. Струваше ми се, че който и да е в градината на Бул, няма как да не го чуе.
Сигурно стоеше неподвижно… и се ослушваше като мен.
Изведнъж в ноздрите ми нахлу острият мирис на изгоряла кибритена клечка; отличителната парлива миризма на фосфор, реагиращ с калиев хлорат. Бързо го последва мирисът на запалена цигара.
