Усмихнах се. Госпожа Бул бе излязла за кратка почивка от сополанковците си.
Но не за дълго. Хлопна се врата и тъмна сянка премина зад едно от пуснатите пердета.
Преди да съм размислила, продължих по пътя — първо бавно, а после забързах крачка. Грай вървеше тихо до мен. Когато стигнахме до дърветата в края на двора, се качих на гърба му и го пришпорих.
— Към кабинета на доктор Дарби — казах му аз. — И побързай!
Сякаш ме разбра.
Кабинетът се намираше на главната улица точно преди „Кау Лейн“. Вдигнах чукчето — месингова змия, увита около пръчка — и потропах на вратата. Почти в същия миг, или поне така ми се стори, прозорец на горния етаж се отвори с остро изскърцване и главата на доктор Дарби се появи с разрошена и оплетена прошарена коса.
— Звънеца — каза той кисело. — Моля, използвайте звънеца.
Натиснах копчето с палец и в дълбините на къщата се разнесе приглушено избръмчаване.
— Циганката — провикнах се нагоре. — Онази от панаира. Някой се е опитал да я убие.
Прозорецът се затвори с трясък.
Едва ли бе минала повече от минута, когато входната врата се отвори и доктор Дарби излезе, докато в движение обличаше сакото си.
— Колата ми е отзад — каза той. — Ела с мен.
— А какво да правя с Грай? — посочих към стария кон, който стоеше кротко на улицата.
— Заведи го отзад в конюшнята. Ескулапий ще се зарадва на компанията му.
Ескулапий се казваше старият кон, който теглел двуколката на доктор Дарби до преди около десет години, когато лекарят най-накрая се поддал на натиска на пациентите и купил стар автомобил „Морис“ — двуместен кабриолет, който Дафи наричаше „Развалината на Хеспер“.
Прегърнах Грай през врата, преди да влезе в конюшнята с почти доловима въздишка.
— Бързо — подкани ме доктор Дарби и хвърли чантата си в багажника на колата.
Няколко секунди по-късно се отклонихме от главната улица и поехме по Канавката.
— Казваш, че е при Стобора, така ли?
Кимнах, вкопчила се здраво за седалката. По едно време ми се стори, че хванах доктор Дарби да поглежда крадешком към окървавените ми ръце на слабата светлина от таблото, но каквото и да си мислеше, не го сподели.
Носехме се по тесния път, а фаровете на Мориса осветяваха зеления тунел на дърветата и живите плетове с подскачащи лъчи. Профучахме покрай дома на семейство Бул толкова бързо, че за малко да не го забележа, макар съзнанието ми да отбеляза, че сега къщата тънеше в пълен мрак.
Прекосихме малкия каменен мост и навлязохме в горичката, а колата изведнъж подскочи и се стовари тежко върху амортисьорите си, когато доктор Дарби натисна спирачките само на сантиметри от фургона на циганката. Дори в тъмното познаваше забележително добре улиците и преките пътища на Бишъпс Лейси.
— Остани тук — нареди ми той. — Ако имам нужда от помощ, ще те повикам. — Отвори вратата на колата, заобиколи бързо фургона и изчезна.
Сама в тъмното потреперих неволно.
За да съм напълно честна, трябва да призная, че стомахът малко ме свиваше. Смъртта не ме притеснява, но раните ме изнервят. Зависеше от това какво щеше да намери доктор Дарби в караваната.
Въртях се нервно в колата и се опитвах да анализирам тази неочаквана реакция. Беше ли мъртва циганката? Мисълта, че може да е умряла, ме отвращаваше.
Макар със Смъртта да не бяхме стари приятелки, се познавахме бегло. Досега два пъти в живота си съм виждала трупове, и в двата случая…
— Флавия! — Докторът стоеше на вратата на фургона. — Донеси отвертка от кутията с инструменти в багажника.
„Отвертка ли? Защо…“
Май беше по-добре, че прекъсна мислите ми.
— Побързай. Донеси ми я.
При други обстоятелства сигурно щях да се ядосам на нахалството му да ми нарежда като на слуга, но прехапах език. Всъщност дори почти му простих.
Доктор Дарби започна да отвърта болтовете на пантите на вратата и аз забелязах колко силни ръце има за стар мъж. Ако не ги използваше, за да спасява живота на хората, от него щеше да стане виртуозен дърводелец.
— Развий последните — каза той. — Аз ще поема тежестта на вратата. Браво на теб… добро момиче.
Въпреки че не знаех защо правим това, бях негова покорна робиня.
Докато работехме, от време на време зървах циганката вътре. Доктор Дарби я бе вдигнал на леглото, където сега лежеше неподвижна с глава, увита в марли. Не знаех дали е мъртва, а ми беше неудобно да попитам.
Най-накрая вратата се откачи от рамката и за миг доктор Дарби я задържа пред себе си като щит. През ум ми мина образът на кръстоносец.
— Сега внимателно… да я оставим тук.
Той положи внимателно вратата на пода на фургона, където остана само по два сантиметра разстояние между печката и тапицираните седалки. После взе две възглавници от леглото, постави ги по дължина върху вратата, уви циганката в чаршаф, нежно я вдигна от леглото и я положи върху импровизираната носилка.
Отново се удивих от силата му. Жената тежеше поне колкото него.
— А сега да побързаме. Трябва да я закарам в болницата.
Значи циганката все пак беше жива. Смъртта бе отблъсната… поне засега.
