Доктор Дарби вече бавно водеше разтърсваната от кашлица циганка към палатката за спешна медицинска помощ на „Свети Йоан“. Колко дребна изглеждаше врачката под слънчевите лъчи, колко бледа.
— Ето къде си, малка гад. Къде ли не те търсих.
Каза го Офелия — по-голямата от двете ми сестри. Фели беше на седемнайсет години и се мислеше за възвишена като самата Дева Мария, макар, готова съм да се обзаложа, че Светата Дева не е прекарвала по двайсет и три часа в денонощието взряна в огледалото с пинцета в ръка.
Най-добрата тактика в подобни случаи беше бързият отговор:
— Как смееш да ми викаш гад, тъпачке? Татко все ти повтаря, че е невъзпитано.
Фели посегна да ме хване за ухото, но аз й се изплъзнах с лекота. По необходимост светкавичните реакции се бяха превърнали в мой специалитет.
— Къде е Дафи? — попитах с надежда, че ще отвлека отровното й внимание от себе си.
Дафи беше другата ми сестра, с две години по-голяма от мен, и на тринайсет вече вещ съучастник на Фели в мъченията.
— Точи лиги по книгите, къде другаде? — Офелия посочи с брадичка към сергиите, подредени в полукръг върху тревата, където с обединени сили женското църковно дружество на „Свети Танкред“ и Женският институт бяха организирали разпродажба на стари книги и разнообразни домакински вехтории.
Фели, изглежда, не беше забелязала димящите останки от шатрата на циганката. Както винаги тя бе оставила очилата си у дома от суета, но това недоглеждане можеше да се дължи и просто на липсата й на интерес. Когато й изнасяше, Фели виждаше не по-далеч от носа си.
— Виж само — рече тя и вдигна чифт черни обеци до ушите си. Нямаше начин да не се изфука. — Френски черен кехлибар. От наследството на лейди Тротър. Гленда каза, че са извадили късмет да получат и петак за тях.
— Гленда е права. Френският черен кехлибар е просто стъкло.
Истина беше, че неотдавна в химичната си лаборатория разтопих една грозна викторианска брошка и установих, че е просто кремък. На Фели едва ли щеше да й домъчнее за тази грозотия.
— Английският черен кехлибар е много по-интересен — продължих аз. — Образува се от вкаменени останки на дървото чилийска араукария и…
Но сестра ми вече се отдалечаваше, примамена от гледката на Нед Кропър, рижавия помощник в „Тринайсетте патока“, който с известна грубовата елегантност енергично хвърляше дървени пръчки по чучело. Третата му пръчка счупи на две глинената лула на дървената фигура, а Фели стигна при него тъкмо навреме, за да получи плюшеното мече награда от силно изчервения Нед.
— Намери ли нещо, което си струва да спасиш от кладата? — попитах Дафи, която бе забила нос в някаква книга. Съдейки по изпъстрените с петна окислени страници, беше първо издание на „Гордост и предразсъдъци“.
Но беше малко вероятно да се е натъкнала на нещо ценно. По време на войната цели библиотеки бяха разграбени и сега не бе останало много за разпродажбите. Щяха да изкарат непродадените до края на лятото книги с количка от мазето на енорийската зала в Нощта на кладите, да ги струпат на поляната край селото и да ги запалят.
Килнах глава настрани и изгледах с присвити очи купчината, която Дафи вече бе заделила: „С шейна и на кон до прокажените в Сибир“, „Естествена история“ на Плиний, „Мъченичеството на човека“ и първите два тома от „Мемоарите на Джакомо Казанова“ — купчина пълни глупости. С изключение може би на Плиний, който е написал някои удивителни неща за отровите.
Тръгнах бавно покрай масата и прокарвах пръсти по книгите, подредени с гръбчетата нагоре: Етел М. Дел. Е. М. Делафийлд, Уоруик Дийпинг…
Забелязала съм, по друг повод, че повечето от великите отровители в историята носят имена, започващи с буквата К, а пък сега срещах автори все с буквата Д. Надушвах ли нещо? Някаква тайна закономерност във Вселената?
Стиснах очи и се концентрирах: Дикенс… Дойл… Дюма… Достоевски — виждала съм книги на всички тези писатели в ръцете на Дафи.
Самата тя възнамеряваше да стане писателка, когато порасне. С име като Дафни де Лус нямаше как да не успее!
— Дафи! Няма да повярваш…
— Тихо! — сопна се тя. — Нали ти казах да не ми говориш, докато чета.
Сестра ми можеше да бъде и най-противната свиня на света, когато поискаше.
А невинаги беше така. Когато бях по-малка например и татко й наредеше да следи дали си казвам молитвите вечер, тя ме научи да ги изричам на свински латински и двете се въргаляхме по пухените възглавници и се смеехме до пръсване.
„Же-бо, ви-сло-го-бла ко-тат, Ли-фе и жа-спо-го Лит-ма. И Гър-до!“
Но с годините нещо в отношението със сестрите ми се промени.
Малко засегната, протегнах ръка към томче, което лежеше върху останалите книги: „Огледало на Лондон и Англия“. Реших, че тази книга ще се хареса на Фели, която бе луда по огледалата. Може пък да я купя и да я прибера за деня, в който щях да изпитам малко вероятния порив да й направя подарък, или пък да я използвам като дар за примирие. И по-странни неща са се случвали.
Разлистих страниците и веднага видях, че не е роман, а пиеса — навсякъде имаше имена и реплики. Някой на име Адам казваше на някакъв шут:
