Червена херинга без горчица полностью

Фургонът бе масленожълт с алени капаци на прозорците и летви отстрани, които се извиваха леко навън под заоблен покрив и му придаваха вид на самун хляб, набъбнал над ръбовете на тавата. От жълтите колела до кривия ламаринен комин и от сводестите прозорчета до богато резбованите скоби от двете страни на вратата каруцата приличаше на излязла от приказка. Сякаш за да допълни сцената, един стар гърбав кон пасеше живописно сред наклонените надгробни плочи в дъното на църковния двор.

Беше цигански кон. Веднага го познах от една снимка в „Кънтри Лайф“. С дългата козина на краката, опашката и гривата, надвиснала над лицето му (изпод която очите му надзъртаха свенливо като на Вероника Лейк), кончето приличаше на кръстоска между порода клайдсдейл и еднорог.

— Флавия, миличка — обади се глас зад мен. Беше Денуин Ричардсън, викарият на „Свети Танкред“. — Доктор Дарби ще ти е много задължен, ако изтичаш да вземеш кана лимонада от дамите в кухнята.

Раздразненият ми поглед сигурно го накара да се почувства гузен. Защо с единайсетгодишните момичета винаги се държат като с прислуга?

— Бих отишъл лично, но докторът смята, че бедната жена може да се притесни от пасторското ми облекло и така нататък, и…

— С удоволствие ще отида, отче — казах ведро аз, при това искрено. С кана лимонада в ръка щях да имам достъп до медицинската палатка на „Свети Йоан“.

След миг влетях в кухнята на енорийската зала („Извинете, спешен случай!“), грабнах запотена кана лимонада с лед и сега, вече в сумрака на медицинската палатка, изсипвах напитката в напукана глинена чаша.

— Надявам се, че сте добре — подадох чашата на циганката. — Съжалявам за шатрата. Ще платя щетите, разбира се.

— Ммм, няма нужда — възрази доктор Дарби. — Тя вече обясни, че е било злополука.

Страховито зачервените очи на жената ме гледаха предпазливо, докато отпиваше.

— Доктор Дарби, може ли за момент? — попита викарият, който пъхна глава между платнищата като костенурка, за да не се види свещеническата му якичка. — Госпожа Пийсли е при павилиона за кегли и казва, че нещо й прилошало.

— Хм — промърмори лекарят и затвори чантата си с щракване. — Сега трябва да си почиваш — добави той на циганката, а после се обърна към мен: — Остани при нея, няма да се бавя.

На излизане той заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Никога не вали.

Известно време стоях и неловко се взирах в краката си, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Не смеех да погледна циганката в очите.

— Ще платя щетите — повторих. — Макар наистина да беше злополука.

Това доведе до нов пристъп на кашлица и дори аз разбрах, че димът е влошил състоянието на и без това болните й бели дробове. Зачаках безпомощно кашлицата да премине.

Най-накрая циганката си пое дъх, но последва нова продължителна, неловка тишина.

— Жената — каза циганката най-накрая. — Жената на планината. Коя е тя?

— Майка ми. Казва се Хариет де Лус.

— А планината?

— Мисля, че е някъде в Тибет. Майка ми загинала там преди десет години. В Бъкшоу не говорим много за това.

— Бъкшоу не ми говори нищо.

— Там живея. Намира се южно от селото — отвърнах и махнах по посока на имението.

— А-ха! — прикова ме циганката с пронизителния си поглед. — Голямата къща с двете крила назад.

— Да. Недалеч от завоя на реката.

— Сетих се. Спирала съм там. Не знаех как се казва.

Спирала е там ли? Не ми се вярваше.

— Дамата позволи с моя циганин да лагеруваме в горичката край реката. Той трябваше да си почине…

— Знам го мястото! Казваме му Стобора. Има бъзови храсти и…

— Къпини — добави тя.

— Я чакайте, каква дама? — попитах аз. — В Бъкшоу няма дами, откакто Хариет е починала.

Циганката продължи, сякаш не ме е чула.

— Красива дама. Малко приличаше на теб — огледа ме тя внимателно и добави, — сега като те виждам на светло.

Но в следващия миг лицето й помръкна. Въобразявах ли си, или гласът й укрепваше с всяка следваща дума?

— И после ни изгониха — продължи тя гневно. — Казаха, че вече не сме желани там. Беше лятото, когато умря Джони Фаа.

— Джони Фаа ли?

— Моят циганин. Съпругът ми. Умря насред един прашен път, стиснал гърди и проклинащ гаджо — англичанинът, — който ни изгони.

— И кой беше той? — Вече се страхувах от отговора.

— Не питай за името му. Ходеше изправен все едно е глътнал бастун, проклетникът!

Татко! Сигурна бях! След смъртта на Хариет именно татко е изгонил циганите от земята ни.

— И казвате, че Джони Фаа, съпругът ви… е умрял заради това?

Циганката кимна и видях, че тъгата в очите й е искрена.

— Защото се е нуждаел от почивка ли?

— Нуждаеше се от почивка — повтори тя шепнешком. — Аз също.

И тогава ми просветна. Преди да успея да размисля, избълвах думите:

— Можете да се върнете в Бъкшоу. Останете колкото желаете. Всичко ще е наред… обещавам.

Още докато го казвах, съзнавах, че ми предстои бурна караница с татко, но някак си това нямаше значение. Някога Хариет бе приютила тези хора и кръвната ми връзка с нея не ми позволяваше да постъпя другояче.

— Паркирайте фургона си при Стобора в храстите — продължих аз. — Никой няма да разбере, че сте там.