„Колко подходящо мото за един познат“, помислих си аз и погледнах към Нед, който докосваше леко шията на сестра ми, а тя се правеше, че не забелязва. Неколкократно съм виждала Нед да си дава вид, че работи в двора на „Тринайсетте патока“ с халба ейл — и понякога с Мери Стоукър, дъщерята на гостилничаря, — хванала го под ръка. Осъзнах с неочакван шок, че без чашата ейл и момиче под ръка Нед изглеждаше някак си незавършен. Защо не съм го забелязала досега? Може би, също като доктор Уотсън от радиопиесата „Скандал в Бохемия“, понякога и аз гледах, но не виждах. Трябваше да се замисля по въпроса.
— Предполагам, че е твое дело — каза внезапно Дафи, докато оставяше една и вземаше друга книга. Тя посочи към групичката хора, зяпнали димящите останки от шатрата на циганката. — Типично в стила на Флавия де Лус.
— Гледай си работата. Щях да ти помогна да занесеш тъпите си книги до вкъщи, но сега ще си ги мъкнеш сама.
— О, престани! — хвана ме тя за ръкава. — Моля те, прости ми. — Струните на душата ми свирят „Реквием“-а на Моцарт, а една непослушна сълза се изтърколи от дясното ми око.
Отдалечих се с безгрижно подсвиркване. По-късно щях да се занимая с безочливото й поведение.
— Пусни ме, Бруки! Боли!
Хленчещият глас долетя някъде иззад павилиона за игри на табло и когато осъзнах, че принадлежи на Колин Праут, спрях и се ослушах.
Прилепих се о каменната стена на църквата, прикрита зад платнището на лотарийния павилион, откъдето можех да подслушвам необезпокоявана. Със задоволство установих, че и през пролуките между грубите греди на павилиона ми се предоставя чудесна гледка към Колин.
Той се гърчеше, стиснат от ръката на Бруки Хеъруд, като огромна риба с килнати накриво очила и мръсна, чорлава сламеноруса коса, а голямата му влажна уста бе зинала в опит да си поеме въздух.
— Пусни ме. Нищо не съм направил.
С другата си ръка Бруки хвана дъното на торбестите панталони на Колин и го обърна рязко с лице към димящите останки от шатрата на циганката.
— А кой тогава го направи? — попита той и разтърси момчето, за да подчертае думите си. — Където има дим, има и огън. Където има огън, има и кибрит. А където има кибрит, там е и Колин Праут.
— Чакай — рече Колин и се опита да пъхне ръка в джоба си. — Виж, преброй ги! Просто ги преброй, Бруки. Колкото вчера са. Три. Не съм палил нито една.
Щом Бруки отпусна хватката си, Колин се стовари на земята, претърколи се на лакти, бръкна в джоба на панталона, извади кибритена кутия и я размаха пред мъчителя си.
Бруки вдигна глава и подуши въздуха, сякаш за да се ориентира. С мазната си коса, гумените ботуши, дългото си мушамено яке и — въпреки горещия летен ден — вълнения шал, който висеше като алена змия на дебелия му врат, той приличаше на ловец на плъхове от роман на Дикенс.
Преди дори да успея да се зачудя какво да правя, Колин стана и двамата тръгнаха бавно през двора, а Колин се изтупваше и свиваше рамене, сякаш не го бе грижа.
Може би трябваше да изляза иззад платнището, да си призная, че аз съм виновна за пожара и да кажа на Бруки да пусне момчето. Ако той откажеше, можех бързо да изтичам при викария или да повикам някой от другите мъжаги наоколо. Но не го сторих. И простичката причина за това, осъзнах смразена, беше следната: страхувах се от Бруки Хеъруд.
Бруки беше непрокопсаникът на Бишъпс Лейси.
— Бруки Хеъруд ли? — изсумтя Фели в деня, в който госпожа Малит предложи да го наемем да помага на Догър за плевенето на градината и подкастрянето на живите плетове в Бъкшоу. — Та той е прокуден на издръжка, нали? Животът ни няма да струва пукната пара, ако той се мотае наоколо.
— Какво означава да е на издръжка? — попитах, когато Фели се врътна и излезе от кухнята.
— Знам ли, миличка? — отвърна госпожа Малит. — Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик.
— С боите ли? Къщи ли боядисва?
— Къщи ли? Мили Боже, не, рисува картини. Разни богаташи на коне и други такива. Може пък един ден и вас да нарисува. Теб и госпожица Офелия, и госпожица Дафни.
При тези думи изсумтях високомерно и излязох бързо от стаята. Ако ще ме рисуват с маслени бои, ще ме полират и ще ме слагат в рамка, то щях да позирам в химичната си лаборатория и никъде другаде.
Обкръжена от колбите, стъклениците и епруветките, щях да бъда уловена в мига, в който вдигам нетърпеливо глава от микроскопа, както прави прачичо Таркуин де Лус на своя портрет, който още виси в галерията на Бъкшоу. Също като чичо Тар щях да съм видимо раздразнена. Без коне и богаташи за мен, ако обичате.
Над църковния двор все още се стелеше лека димна пелена. Сега, след като повечето зяпачи се бяха разпръснали, обгорените димящи останки от шатрата на циганката се виждаха ясно от пътеката. Но интереса ми привлече не толкова обгореният кръг в тревата, колкото онова, което по-рано бе скрито зад него: цигански фургон, изписан в ярки цветове.
