За да прикрие шума на стъпките си, тръгна след санитаря с количката, разнасящ чисти чаршафи. Беше много трудно човек да изненада доктор Лектър. В средата на коридора Греъм спря. Предната част на килията беше преградена от стоманена решетка. Зад нея, на разстояние, по-голямо от протегната ръка, бе опъната яка найлонова мрежа. От пода до тавана и от едната стена до другата. Зад нея се виждаше завинтена за пода маса, отрупана с книги в мека подвързия и купища писма. До масата имаше и неподвижен стол. Греъм се приближи до решетката, протегна ръце да я докосне, после ги отдръпна.
Доктор Ханибал Лектър спеше в койката си. Върху гърдите му лежеше разтворен „Големият кулинарен речник“ на Александър Дюма.
В продължение на пет секунди Греъм не отмести очи от него. После доктор Лектър отвори очи и каза:
— Пак сте с онзи отвратителен одеколон за след бръснене, с който бяхте в съда.
— Все него ми подаряват за Коледа.
В кестеновите очи на доктор Лектър светлината се пречупваше в малки червеникави точици. Греъм усети как косъмчетата на врата му настръхват и неволно ги докосна с ръка.
— О, да, Коледа… — проточи доктор Лектър.
— Получихте ли картичката ми?
— Да, благодаря.
Препрати му я лабораторията за криминологични експертизи на ФБР във Вашингтон, а той я изгори в задния двор и старателно изми ръцете си, преди да се върне при Моли. Лектър стана и се приближи до масата. Беше дребен, но гъвкав и стегнат мъж.
— Защо не седнете, Уил? Някъде в коридора трябва да има шкаф със сгъваеми столове. Така поне ми се струва, изхождайки от определени звуци.
— Санитарят вече ми носи.
Лектър остана на крака, докато Греъм не беше настанен.
— Как е полицаят Стюарт? — попита той.
— Добре е — отвърна Греъм.
Полицаят Стюарт се уволни, след като видя мазето на доктор Лектър. В момента беше управител на мотел. Греъм премълча този факт. Стюарт едва ли изгаряше от желание да си кореспондира с доктор Лектър.
— Жалко, че се поддаде на емоционалните си проблеми. Беше многообещаващ млад полицай според мен. Вие имате ли някакви проблеми, Уил?
— Не.
— Естествено.
Греъм усети как очите на Лектър дълбаят черепа му. Имаше чувството, че вътре се е настанила нахална муха.
— Радвам се, че дойдохте. Колко време не сме се виждали, май станаха три години, а? Тук имам само професионални посетители. Скучни психиатри и амбициозни докторчета по психология от разни университети, за които никой не е и чувал. Близачи на моливи, които се опитват да запазят топлото си местенце, като публикуват по нещо в специализираните издания.
— Доктор Блум ми показа статията ви в „Клинична психиатрия“ за пристрастеността към хирургическата намеса.
— Е?
— Много е интересна, дори за лаик.
— Лаик… Интересен термин. Напоследък светът се напълни с учени глави, купища експерти получават стипендии от държавата. А вие казвате, че сте лаик. Макар че именно вие ме спипахте. Така ли е, Уил? Знаете ли как успяхте да го направите?
— Сигурно сте изчели протоколите. Вътре е написано всичко.
— Не всичко. Знаете ли как го направихте, Уил?
— Записано е в протоколите. Какво значение има сега?
— За мен — никакво, Уил.
— Искам да ми помогнете, доктор Лектър.
— И аз така си помислих.
— Става въпрос за Атланта и Бърмингам.
— Да.
— Чели сте за това, което се случи там, нали?
— Следя пресата, но не мога да си правя изрезки. Не ми дават ножици. Знаете ли, понякога ме заплашват да ми отнемат книгите. Не искам да мислят, че проявявам интерес към подобна морбидна тематика. — Лектър се засмя. Имаше ситни бели зъби. — Искате да разберете как ги избира, нали?
— Мислех, че може да имате някакво мнение, и бих искал да ми го кажете.
— А защо трябва да го направя?
Греъм очакваше подобен въпрос. Да се спрат масовите убийства едва ли би изглеждало достатъчно сериозен довод за доктор Лектър.
— Все пак не притежавате някои неща — каза той. — Материали от разследвания, микрофилми. Ще се застъпя пред директора.
— Чилтън. Няма начин да не сте го срещнали, преди да влезете тук. Отвратителен, нали? Кажете, не се ли опита да рови нескопосано в главата ви като първокурсник, който иска да смъкне от момичето си ластичен колан за чорапи? И през цялото време ви наблюдава с периферното си зрение, нали? Не може да не сте забелязали тоя номер. На мен пък се опита да ми пробута тематичния аперцептивен тест3, представяте ли си? Самодоволен като котарак, очакваше да се появи Мf 13! Ха! Простете, забравих, че не сте сред посветените. Това е картон с изображение на легнала жена и застанал на преден план мъж, а аз трябва да избягна всякаква сексуална интерпретация. Изсмях се, а той се наду и взе да дрънка наляво-надясно, че съм отървал затвора благодарение на Ганзеровия синдром… Както и да е… Всичко това е отегчително.
— Ще получите достъп до микрофилмовото хранилище на Американската медицинска асоциация.
— Мисля, че няма да ми набавите нещата, от които имам нужда.
— Опитайте.
— И без това разполагам с достатъчно книги.
— Ще се запознаете с хода на разследването. Това също е основание.
— Надявайте се.
