Тогава момчето запя със силен, плътен контраалт, ала гласът му трепереше и няколко пъти заплашваше да прекъсне песента. Думите, доколкото можеха да се схванат, бяха следните:
— Стига, добри ми Родрик — прекъсна го нетърпеливо господарят му. — Тази песен е твърде пасторална за вкуса на моряк. Попей ни за морето и неговите прелести, момче, и лей мелодията така, че да допадне на моряшкото сърце.
Момчето мълчеше, може би от нежелание да се залови с тази работа, а може би от неспособност да я изпълни.
— Какво, Родрик! Нима музата те е изоставила? Или паметта ти изневерява? Както виждате, детето не желае да изпълни тази мелодия; ако ще пее, иска да е за любов и слънце. Засвирете по-силно, момчета, с по-жив ритъм, а аз ще подхвана моряшка песен в чест на нашия кораб.
Оркестърът почувствува настроението на своя господар (той заслужаваше напълно това название) и засвири жива и грациозна мелодия, за да подготви слушателите за песента на Корсаря. Меките, гальовни нотки, които така често се прокрадваха в гласа му, не измамиха очакванията за неговата мощност. Той се оказа и плътен, и силен, и дълбок, и мелодичен. Облагодетелствуван от тези природни дарби и подпомаган от тънък слух, той запя следващите строфи по начин, който показваше странно съчетание между веселие и сантименталност. Думите вероятно бяха съчинени от самия него, защото в тях се долавяше силният полъх на професията му и се усещаше своеобразният вкус на автора.
Когато песента свърши, Корсарят стана, без да чака да чуе дали ще последват някакви похвали за това усилие, което наистина можеше да се нарече отлично и по тон, и по изпълнение, покани гостенките си да се възползват, когато пожелаят, от услугите на неговия оркестър, пожела им „лека почивка и приятни сънища“, и спокойно слезе в долните помещения, очевидно да си легне и той. Мисис Уилис и Гъртруд, колкото и да бяха заинтригувани и дори пленени от това чудновато своенравно, но в никакъв случай грубо държане, все пак, когато той изчезна, усетиха нещо като полъх на по-свеж въздух след дългото дишане на тази душна тъмнична атмосфера. Гувернантката гледаше възпитаницата си с очи, в които явната нежност се бореше със скрито безпокойство; но и двете мълчаха, тъй като леко движение близо до вратата на каютата им напомни, че все още не са сами.
— Желаете ли още музика, госпожо? — попита Родрик, измъквайки се плахо от сянката. — Ако искате, мога да ви приспя с песен; но гърлото ми се сковава, когато капитанът ми нарежда да бъда весел, а на мен не ми е никак весело.
Челото на гувернантката се намръщи, тя явно се канеше да даде рязък отрицателен отговор, но жалният тон и свитата, смирена фигура на младежа я трогнаха толкова дълбоко, че бръчките се изгладиха и остана само укорителният поглед, който смекчава бръчките на майчинската загриженост.
— Родрик — рече тя, — мислех, че няма повече да те видим тази вечер!
— Нали чухте гонга. Макар че този човек може да бъде толкова весел и да пее такива вълнуващи песни, когато е в добро настроение, вие още не сте го чули, когато е разгневен.
— Нима е толкова страшен в гнева си?
