Червеният корсар полностью

— И все пак светът е приятен за ония, които умеят да го направят весел — възкликна Корсарят в един от присъщите му внезапни изблици, с които сменяше настроението си. — Всичко е лесно за човек, който е достатъчно смел, за да задоволява прищевките си. Знаете ли, че истинската тайна на философа не е да живее вечно, а да живее докогато може? Който умре на петдесет години, след като се е наситил на удоволствия, е живял повече от оня, който цял век влачи нозе, носи бремето на светските капризи и се бои да повиши глас, да не би случайно съседът да прецени думите му като порочни.

— И все пак има хора, за които най-голямото удоволствие е да вървят по пътя на добродетелта.

— От устата на жена това звучи чудесно — отвърна той с такъв вид, в който проницателната гувернантка съзря отсянка от неусмиримата разюзданост на пирата. В този момент тя с радост би пропъдила посетителя си; но някакъв блясък в очите му и веселостта, която си придаваше с някак неестествено усилие, я предупредиха, че § опасно да обижда човек, който не признава никакъв друг закон освен собствената си воля. Затова с благ тон и учтиво държане, при което все пак запазваше достойнството си като жена, тя ловко промени темата на разговора, като посочи няколко музикални инструмента, съставляващи част от разнородната мебелировка на каютата, и рече:

— Човек, чиято душа може да бъде смекчена от хармонията, а чувствата му така очевидно откликват на сладостни звуци, не би осъдил удоволствията на невинните. Тази флейта и оная китара вероятно са ваши.

— И самото наличие на тези незначителни предмети у мен ви кара да ми приписвате качествата, които споменахте! Ето още една заблуда на нещастните простосмъртни! Привидността е всекидневната одежда на честността. А защо не ми припишете склонността да коленича всяка сутрин и всяка вечер пред тази лъскава джунджурия? — и посочи украсеното с диаманти разпятие, което висеше както винаги до вратата на каютата му.

— Все пак се надявам, че изпитвате известно уважение към тоя, за когото ни напомня това изображение. Във върха на силата и благополучието си човек понякога се отнася с пренебрежение към утешенията, които може да ни дари една сила, стояща над човечеството; но тези, които най-често са се възползвали от тях, им въздават полагаемото им се най-дълбоко уважение.

Гувернантката бе извърнала поглед, ала докато, изказваше тези прости мисли, изпълнена дълбоко с чувството, което изразяваше, тя отново обърна замечтаните си очи към Корсаря. Погледът, който срещна, беше сериозен и замислен като нейния. Вдигайки пръст, с леко, почти недоловимо движение, той докосна ръката й и запита:

— Значи според вас ние сами сме виновни, че душите ни са склонни към грях, на който нямаме сили да противостоим?

— Препъват се само тия, които се опитват да вървят сами по пътя на живота. Нали няма да ви обидя като мъж, ако запитам: никога ли не общувате с бога?

— Това име отдавна не се е чувало на този кораб, госпожо, освен за изказване на ония неприлични шеги и ругатни, които не са така цветисти, когато човек си служи с по-прост език. Но какво повече има у себе си неизвестното божество от това, което човешкото въображение е сметнало за нужно да му припише?

— Рече безумец в сърцето си: „Няма бог“ — отвърна тя с толкова твърд глас, че порази слуха дори на тоя, който отдавна бе свикнал с буйството и величието на своята неспокойна професия. — Препаши сега кръста си като мъж. Аз ще те питам и ти ми обяснявай: де беше ти, когато полагах основите на земята? Кажи, ако знаеш?

Корсарят гледаше объркано пламналото лице на говорещата. Навел глава настрана, той произнесе високо, като че по-скоро даваше израз на мислите си, а не продължаваше разговора:

— Много пъти съм чувал това и все пак го чувствувам като свежестта на родния въздух! Госпожо, повторете тези слова; не променяйте нито сричка, ни най-малката интонация на гласа си, умолявам ви.

Макар и смаяна и дори уплашена от молбата, мисис Уилис я изпълни, като предаде свещения език на вдъхновените писачи с плам, който намираше подкрепа в силата на собствената й вяра.

Събеседникът й я слушаше като омагьосан. Почти цяла минута нито погледът, нито позата му не се промениха: той стоеше пред тая, която така просто и така силно изразяваше величието на бога, неподвижен като мачтата, на която се бе облегнал. Гласът й отдавна бе замрял, когато той пое дълбоко дъх и заговори отново.

— Вие ме накарахте с една крачка да измина целия път на живота си изрече Корсарят. — Не знам защо сърцето ми, обикновено твърдо като желязо, сега бие така неравномерно. Госпожо, вашата малка ръчица е способна да укроти една душа, която толкова често е дръзвала…