Един-единствен човек успя да се възползва от това предупреждение, спущайки се на палубата с бързината на вятъра. Въжетата се късаха едно след друго, а после се чу съдбоносен трясък на дърво. За миг високата мачта с плетеницата от въжета се залюля, сякаш се колебаеше на коя страна да падне, после, следвайки движенията на корпуса, със силен плясък се сгромоляса в морето. Ванти, леери и други въжета се късаха едно след друго като конци, когато корабът обтегнеше поред всяко от тях, така че голият и опустошен корпус на „Каролина“ остана да се носи, тласкан от бурята, сякаш не се бе случило нищо, което да забави хода му.
След катастрофата настъпи безмълвна, но красноречива тишина. Като че самите стихии се бяха усмирили след работата си и страшното буйство на ветровете временно бе престанало. Уайлдър се втурна към борда на кораба и ясно различи жертвите, които още стояха вкопчени в крехката си опора. Видя дори Иринг, махащ с ръка за сбогом със сърцатостта на моряк, който не само разбира колко отчаяно е положението му, но и умее да го понася с примирение. После останките от мачтата с всички вкопчени в нея бяха погълнати от страшната, свръхестествена мъгла, разпростряла се навред — от океана до облаците.
— Готови за спущане на лодка! — викна Уайлдър, без да съобрази, че в такъв силен ураган падналите зад борда не са в състояние да плуват и никой с нищо не би могъл да им помогне.
Ала тази команда беше безполезна за потресените и объркани моряци, останали на борда. Никой не помръдна, не прояви ни най-малък признак, че ще я изпълни. Моряците се оглеждаха диво, като всеки се мъчеше да отгатне по мрачното лице на другаря си колко голямо е според него сполетялото ги нещастие, ала никой не отвори уста.
— Много е късно… много е късно! — шепнеше Уайлдър. — Никакво човешко умение, никакви човешки усилия не могат да ги спасят!
— Вижда се кораб! — извика Найтхед с глас, изпълнен със суеверен страх.
— Нека се приближи — отвърна с горчивина младият капитан, — бедата е вече сторена, той нищо повече не може да направи!
— Да беше истински кораб, наш дълг към собствениците и пътничките е да му се обадим, ако изобщо е възможно да се чуе човешки глас в тая буря — продължи вторият помощник, сочейки през мъглата неясния силует, който явно беше наблизо.
— Да му се обадим ли! А пътничките? — промърмори Уайлдър, неволно повтаряйки думите му. — Не, всичко друго, само не и да му се обаждаме. Виждаш ли кораба, който се приближава така бързо към нас? — запита той строго бдителния моряк, който продължаваше да стиска кормилото на „Каролина“.
— Тъй вярно, сър!
— Дръж по-далеч от него. Ляво на борд. Може да ни отмине в тъмното; сега над водата стърчат само палубите ни. Завий колкото можеш на по-голямо разстояние от него, сър.
Последва обичайният лаконичен отговор и за няколко минути бристолският търговски кораб се отклони малко от курса, по който другият се приближаваше; но един повторен поглед убеди Уайлдър, че опитът е бил безполезен. Тайнственият кораб (всички на „Каролина“ бяха уверени, че това е същият, който така дълго бяха забелязвали да стои на северозападния хоризонт) се движеше през мъглата с бързина, почти равна на скоростта на самите бурни ветрове. Нито едно платно не се виждаше на него. Всички мачти, дори до тънките и заострени брамстенги, бяха по местата си, запазвайки красотата и симетричността на целия кораб, но никъде ни най-малко парченце платно не бе подложено на ураганния вятър. Под носа му се мяташе цял въртоп пяна, която се различаваше дори сред всеобщото вълнение на океана, а когато се приближи достатъчно, за да се чува, приглушеното му бучене наподобяваше шум на водопад. Отначало зрителите по палубите на „Каролина“ смятаха, че никой не ги забелязва, и някои от моряците завикаха неистово да се запалят фенери — да не би нещастията през тази нощ да завършат със сблъскване.
— Мнозина там вече ни виждат — каза Уайлдър.
— Да, да — промърмори Найтхед, — не ще и дума, виждат ни, и то такива очи, каквито никога досега не са гледали от глава на простосмъртен!
